Почти не можеше да понесе да погледне Джеси.
- Моите уважения, мисис Джоунс, но за чии нужди мислите вие, за неговите или за своите? - Думите на пастора я удариха като камшик. - Искате го при себе си, за да сте добре вие, или ще помислите за доброто на едно момче, което е имало една-единствена опора през живота си - мисис Кейн?
- Можем да си го поделим... Ще дойда да живея тук и той може да прекарва известно време с всяка една от нас - предложи отчаяно Кали, вкопчена във всяка възможност. - Това вече е правено и преди, сигурна съм.
- В дългосрочен план няма да се получи, в един момент ще поискате да го вземете със себе си в Шотландия - заяви Джеси.
- Трябва да се получи. Не съм ти позволявала да го вземаш Той е бил с теб достатъчно дълго. Сега е мой ред. - Кали воюваше за всеки шанс, опитваше се да не се паникьоса.
- Не става така... няма решение „или тя, или аз“ - намеси се пасторът. - И двете обичате детето, така че то е на първо място и най-важно е това, което то иска.
- Нима ни карате да изберем помежду си коя от нас ще се откаже от него? - попита Джеси. - Не съм избирала да го вземам или да го обичам като свое собствено. Той беше моя отговорност. Беше моя работа, бях негова бавачка, но с времето го обикнах и той ме обикна. -Тя се обърна към Кали и я погледна натъжено. - Вие познавате много добре това чувство...
Съжалявам, че не бяхте тук и се наложи аз да поема тази роля. Не съм искала да открадна детето ви - проплака.
- Но го направи. Открадна сърцето му и аз сега съм непозната за него и винаги ще бъда такава...
- Не е задължително. Сигурен съм, че има начини да участвате в бъдещето му. Бъдете негова леля - предложи пасторът.
Това бе най-погрешното нещо, което можеше да каже. Кали усети как косъмчетата по врата и ръцете й настръхват.
- Също като майка ми, която прикриваше факта, че ми е майка, и се преструваше на моя леля? Никога! Ако си тръгна, ще бъде завинаги. Няма да забърквам същата каша. Дезмънд се нуждае от стабилност, а аз мога да му предложа единствено любовта си. Дори аз разбирам, че това няма да му е достатъчно, но няма да си тръгна, без да го попитам лично.
Никой не проговори. Никой не се обади. Кали тръгна към вратата, която водеше към градината, докато оправяше измачканата си рокля.
- Къде е той сега?
Пасторът посочи към градината. Тя бавно слезе по стъпалата на верандата. Думите на пастора я бяха наранили дълбоко. Да, беше дошла от любов, но и от чувство за вина, отчаяно нуждаеща се да си върне Дезмънд, за да си върне и нормалния живот. Завръщането му щеше да осмисли и оправдае всички жертви, които бе направила. Щеше да бъде изцелена в мига, в който той отново й каже „мамо“.
Мъжът бе прав - тя се нуждаеше от него повече, отколкото той от нея. В съзнанието на детето то вече си имаше майка и баща, които чакаха да го прегърнат и да започнат живота си в тази дръзка и красива млада страна.
„Трябва ли да жертвам желанието му да остане тук, за да имам с него живота, за който винаги съм мечтала? Да жертвам своето собствено щастие, за да има той живота, който заслужава и който познава вече тук? Как може някой да ме моли да направя това? Да се откажа от него - това ли е цената, която трябва да платя, задето го оставих? Как мога да живея, ако той отново ме отхвърли?“
- Луи - повика го тя. Той риташе топка по тревата, без да й обръща внимание, преструваше се, че не я вижда. - Чуй ме, моля те. Знам, че си говорил с пастора, но трябва да се уверя сама. Ще дойдеш ли с мен на големия кораб, за да се върнем в нашата голяма къща, където има коне и кокошки?
- Не. Мразя кокошки - отвърна той, без да поглежда към нея.
- Тогава какво искаш?
- Искам да живея с леля Джеси и чичо Джим завинаги.
- Защо?
- Не знам... Сега те са моето семейство. - Той се втренчи в нея с големите си сини очи.
- Предполагам, че е така - въздъхна Кали, приведе се, за да се изравни с него, и протегна ръка. - Но аз никога няма да спра да бъда твоя майка. Мога ли да ти пиша? А ти да пишеш на мен?
Той сви рамене.
- Ако искаш, но аз мразя да пиша. - Продължи да рита топка, сякаш тя не беше там, без да обръща внимание на протегнатите й ръце.
- По-добре да се сбогуваме тогава. - Кали преглътна сълзите си, изпиваше с поглед лицето му. Искаше й се да падне на колене и да го умолява да я обича. После момчето протегна ръка за сбогом, но тя не можа да я приеме, обърна се и избяга от ужасяващия ад на отхвърлянето му, като хлипаше от мъка.
Когато Луи се върна в салона, дамата бе изчезнала. Той знаеше, че тя няма да се върне, и се почувства важен, задето бе успял да я отпрати. Сега още веднъж щеше да има Джеси само за себе си и повече никой никога нямаше да говори за станалото. Той просто знаеше, че това е тайна, която не бива да се споделя с други хора. Когато Луи си легна тази вечер, продължи да чува плача на дамата, докато тя си тръгваше, и да вижда сълзите в очите й, когато коленичи пред него.