Не очакваше такова множество от щандове и посетители в изложбената зала, където се продаваше само едно нещо: пощенски картички. След освежаващата разходка Мелиса се гмурна в тълпата и започна да се оглежда за евентуални източници на информация.
Имаше всякакви видове пощенски картички: дръзки морски картички, снимки на стари улици и кораби в пристанища, чужди градове, снимки от войните, ръчно оцветени снимки, бродирани сувенири и траурни картички, картички на кралски особи, картички на кораби... Всички бяха странни и прекрасни, прилежно подредени в кутии с цени и етикети. Но откъде да започне? Сигурно някъде имаше специалист по театралните картички, но в тази суматоха бе трудно да намери необходимия щанд. Скоро застина на място, зашеметена от врявата.
- Мога ли да ви помогна? - попита я една продавачка. Тя седеше и плетеше, като оглеждаше небрежно лутащите се между редиците хора.
- Търся информация за това. - Мелиса й показа картичката с жената с шапката.
- Аха, нужен ви е Марк. Той е специалист по филмите и театрите от началото на двадесети век. - Посочи й един мъж по риза, който подреждаше стоката си. - Елате с мен.
Мелиса я последва, за да я представят.
- Марк, тази млада дама се нуждае от помощ - засмя се приятелски жената. - Не мисля, че е виждала нещо подобно преди там, откъдето е... Нова Зеландия?
- Австралия - поправи я с усмивка Мелиса. Британците никога не можеха да направят разликата. - Благодаря, но не искам да купувам. Аз съм просто бедна студентка. Исках някой да погледне тази картичка и да ме насочи. - Подаде картичката на високия млад мъж, който я погледна внимателно и отпред, и отзад.
- Началото на ХХ век, това е едно от „веселите момичета“ - момичетата от театър „Гейети“. Според подписа й... мисля, че е Фийби Фей? Не е от висшата лига, но определено е била красавица за времето си. - Погледна към Мелиса и след това снимката. - Имате ли роднинска връзка?
- Ласкателството ще ви помогне навсякъде, но не съм тук, за да купувам. Нямам представа коя е тя, но баща ми я е намерил преди години и имаше чувството, че може да е важна за него. Бих искала да разбера повече за нея.
- Няма да е истинското й име, разбира се. Сценичните им имена са били внимателно подбирани. Имам една кутия с „весели момичета“ някъде, но не мисля, че разполагам с нещо друго за Фийби Фей. Правели са стотици от тези картички за своите фенове. Мисля, че не е много ценна.
- Това няма значение - каза Мелиса. - Просто обещах, че ще разбера защо е изпратена, както и една друга, с някакъв кораб. Името на гърба дори не е името на баща ми, или поне не е това, което той използваше. Дезмънд звучи малко старомодно сега, нали? Всичко е голяма мистерия, но ви благодаря за отделеното време. - Тя се обърна, за да си тръгне.
- Чакайте - повика я мъжът. - Сещам се за човек, който знае повече за това време. Аз се занимавам основно с театър и филми от тридесетте и четиридесетте години. Искате ли кафе...? Има един мъж, когото никога няма да намерите, ако не ви запозная лично с него. Аз съм Марк Пенроуз, между другото.
- Мелиса Бойд.
Ръкуваха се сърдечно. Той имаше добри очи и характерно лице.
- Прегледай тази кутия под щанда, докато аз помоля Бен да се погрижи за масата ми - каза й вече по-фамилиарно. - Възможно е да има и нещо друго. Забравям какво съм натрупал.
- Това ли работиш? - полюбопитства Мелиса.
- Мили боже, не! Това е хобито ми - по-скоро манията ми, откакто ми дадоха албума с пощенски картички на моята прабаба. Аз съм адвокат, признавам си без бой, а ти?
- Уча в Кралската музикална академия, следдипломна специализация със стипендия от Аделаида.
- Еха, музикант. Сигурно си добра. Какъв инструмент?
- Вокално пеене... - Изчерви се от неговия интерес.
- Оперно?
Мелиса кимна.
- Обичаш ли опера?
- Как може да не ми харесва... Любимата ми е „Тоска“. Тогава защо не репетираш ариите си, а бродиш из тази лудница?
- Имам задача от покойния си баща. Обещах му да разбера кой е той... кой е бил. Тази картичка е част от една кутия с улики. Имам чувството, че е важна. Трябва да открия тази жена.
- Бен, ще наглеждаш ли масата ми... Трябва да заведа моята приятелка до Хъмф... Петнадесет минути? - провикна се Марк на мъжа до себе си. - О, и внимавай за онзи там в синия анорак... само да мигнеш и отмъква нещо.
Марк я прекара през тълпата до най-отдалечения ъгъл на залата, до щанд, покрит с театрални програми, плакати, пощенски картички и автографи. Една двойка седеше зад него.