Никой не можеше да каже, че не се опитва да й даде най-доброто от всичко в живота.
- Дела, а не думи - въздъхна тя, като се замисли за Емили Дейвисън15, която се бе хвърлила в краката на коня на краля пред очите й, и за Артър с белия му цилиндър, дъвчещ пай през онзи ден в Дерби. Поне дъщеря му никога нямаше да се сблъска с глада и лишенията на Голямата световна война, която бе погубила живота на толкова много хора. След като войната свърши, се оказа, че не са останали мъже, за които да се омъжат Кити, Мейси или техните приятелки. „О, Артър, въздъхна тя, все още неспособна да заспи, макар да бе посред нощ. Защо трябва всички решения да бъдат моя отговорност? Защо трябваше да ме оставиш?“ Отпусна се назад и за пръв път от години си позволи да преживее отново всеки миг от онзи безценен уикенд, който прекараха заедно през 1916 година.
1916 година
Фийби чакаше да дойде нейният ред за излизане на сцената, знаеше, че Артър е дошъл да гледа представлението. След като завесата се спусна и аплодисментите утихнаха, тя се затича към съблекалнята, за да се преоблече в най-хубавия си тоалет - розовата кадифена пелерина, обточена с лебедов пух. Трябваше да изглежда идеално, но не прекалено театрално, за да не я разпознаят като едно от „веселите момичета“ по пощенските картички - просто момиче, излязло на разходка в града със своя приятел войник.
Той я чакаше пред сценичния вход, облечен в униформа.
- Нека да се поразходим, да подишаме малко свеж въздух - предложи тя.
Нощното небе бе покрито със звезди, вечерта бе мразовита и дъхът й излизаше като пара. Вървяха към Трафалгар скуеър, надолу по „Пикадили“ към „Сейнт Джеймс“, а след това той я поведе по Джермин стрийт, където бе запазил маса за късна вечеря в хотел „Кавендиш“.
Фийби бе идвала тук и преди на гости на собственичката мис Роуз Люис, която някога била приближена на стария крал и бе известна с добрата кухня, която предлагаше. Мистър Едуардс, Губернатора, бе представил някои от момичетата си от театъра и те бяха получили вечеря и шанса да забавляват войниците, излезли в отпуск. Нищо неуместно, разбира се, просто бяха добавили блясък и весел дух в салона.
- Имам постоянна резервация тук. Баща ми е приятел на мис Люис и тя винаги се грижи за нас, когато сме в града - усмихна се Артър. - Тук е по-уютно, отколкото в други ресторанти. Искам да не се чувстваме длъжни да се присъединим отново към тълпата.
Отведоха ги до тиха маса зад стена от красиви саксии в дългия, разделен с ламперия салон за хранене. Беше оживено, но Фийби не познаваше никого. Тя се успокои и внезапно изпита вълчи глад.
- Храната е изключителна. Мис Роуз контролира лично всичко. На горните етажи има около стотина стаи, като някои гости са постоянни. Тя е толкова мила с момчетата, които са преживели такива ужаси и са излезли в отпуск. Чух, че е намерила начин да кара богатите старци да плащат допълнително към сметките си, за да могат войниците да не плащат почти нищо... тук винаги се чувствам като у дома си. Но стига за мен - стисна той ръката й. -Мисля, че беше прекрасна тази вечер. Това е наистина добро представление, а този Лесли
Хенсън има такъв гръмък смях...16 Как си? Изглеждаш много по-добре, отколкото когато те видях за последен път във Франция. Отслабнала си доста.
- Препускахме от една болница в друга, от един лагер към следващия, за да изнасяме представления. Знаеш как е, понякога си твърде уморен дори за да ядеш. Когато се срещнахме в Кале, ти изглеждаше така, сякаш току-що излизаш от ада...
Тя не искаше да споменава войната, но той все още изглеждаше напрегнат.
- Опасявам се, че една седмица с родителите ми действа така. Човек не може да е спокоен с тях. Майка ми може да бъде много настоятелна. Не ме изпускаше от поглед и все настояваше онези глупави момичета да сядат до мен на масата за хранене.
- Тя е искала да си добре, да бъдеш в добра компания. - Фийби успя да измисли само това в отговор, въпреки че й прилоша при мисълта за подобно сватосване. - А сестра ти...?
- Верити дойде за един ден, подложи ме на разпит, като не спираше да говори за клетите момчета от Итън, които бяха отишли на фронта... Бедното момиче, скоро няма да останат много кандидати, подходящи за нея, ако войната продължи още дълго. Там е истинска касапница, а сега и с тези газови атаки... - Млъкна, после се овладя. - Без повече приказки за войната - искам само да те гледам в лицето и да забравя всички тези неща. Не мога да повярвам как съдбата ни събра отново. Така и не разбрах защо спряхме да се виждаме.