Това може и да беше някогашният дом на Луи-Феран, но от оригиналния замък бе останало много малко. Хотелът се извисяваше на брега на красиво езеро. Сега с величествената си трапезария беше прочут конферентен център и предпочитано място за сватби. Мелиса изпрати картичка на приятелката си Пати, за да й покаже къде се е настанила. Посетиха Брюж, пробваха различни видове шоколад и разгледаха музея в Брюксел, където попитаха за героите от войните и показаха на уредника медала. Това, което чуха за онова време, ги шокира: предателства на нелегалните мрежи, арестувани агенти, изтезания и след това екзекуции. Посещението бе отрезвяващо и след него те се върнаха сред спокойствието и тишината на „Грутен“, зачудени как това би могло да бъде свързано с Лу
- Ако открием гробището, може би ще научим повече за семейство Ван Грутен - реши Мел.
Една от камериерките в хотела им предложи да говорят със стария свещеник, а не с младия, който ръководел сега енорията.
- Отец Карел е в старчески дом в момента. Някога това е бил неговият дом. Той може да ви разкаже историята на мястото. Загубил е цялото си семейство през войната.
Мел сграбчи ръката на Марк.
- Трябва да говоря с него, но не знам френски.
- Не ме гледай, четири пъти ме късаха на изпита.
Както винаги ставаше в малките населени места, оказа се, че някой познава някого, който може да помогне, и скоро ги упътиха към maison de retraite - старческия дом, където в момента живееше отец Карел. Мястото представляваше комплекс от малки къщички, построени около вътрешен двор, а в центъра му се намираше административната сграда, където Мел и Марк помолиха да се срещнат със свещеника. Управителката говореше добър английски и предложи да им превежда, ако се налага.
- Отец Карел има и добри, и не толкова добри дни. Умът му често блуждае из миналото, но той обича посетители.
Поведе ги по коридора и Мел си припомни последните дни на баща си в болницата и миризмата на болест, която ароматизаторите за въздух не можеха да прикрият.
Старецът лежеше в леглото си и се взираше през прозореца в окосената морава. Движеше пръсти, сякаш свиреше мелодия на въображаеми клавиши. Управителката му обясни накратко защо са тук и за интереса им към Луи-Феран, неговия брат.
- Клетият ми брат - каза той на добър английски. - Какво мога да кажа за него? Най-достойният мъж, живял някога.
Марк побутна Мел.
- Покажи му медала - прошепна й той.
Тя го извади от малкото си портмоне.
- Имам ето това.
Лицето на Карел се промени, щом видя медала, погледна ги внимателно и предпазливо.
- Откъде имаш това? То не е твое! - Впери в нея очи изненадано и гневно.
- Беше на баща ми, Лю... Луи, от Австралия. Даде ми го, когато почина. Не знаеше защо е у него.
- Но аз го дадох на Каролин да го предаде на сина на Луи-Феран преди години, когато тя дойде тук да го търси... Казваш, че е на твоя баща. Имаш ли снимка на този Луи?
Слава богу, все по-пълната папка със снимки и документи, които трупаха през изминалата година, бе на сигурно място в чантата й. Сред всички пощенски картички, писма и снимки имаше и семейна снимка на баща й със Сандра, майка й, малко преди да загине в катастрофата.
Карел ги грабна всичките.
- Да, да, това е той, такъв го помня. Той беше най-големият хубавец от трима ни, приличаше на маман. - Лицето му светна от изненада.
- Не, това е баща ми заедно с майка ми, преди тя да почине в автомобилна катастрофа. Тук е на около четиридесет години.
Старецът се загледа в снимката, сякаш бе от друг свят, отминал свят на по-щастливи времена, ако се съдеше по усмивката на лицето му.
- Тогава изобщо не подозирахме как всичко може да бъде унищожено за един кратък миг. Как е Каролин? Тя също страда много през войната в онези ужасни лагери, изгубена и забравена, надяваща се, че Феран е все още жив и я чака. Аз й казах, че е загинал, и видях как светлината изчезва от очите й. Тогава тя ми даде надежда, като ми разказа за сина си, който е в безопасност в Англия, сина, който се бе надявала да покаже на баща му. Писахме си известно време и след това вече нямах никаква вест от нея. Толкова прилича на баща си. Бих искал да се срещна с него.
Мел усети как очите й се насълзяват, докато преглъщаше тежко.
- Баща ми почина миналата година. Той искаше да открия повече за детството му. Всичко, което знам, е, че е дошъл в Австралия с бавачката си, а майка му е дошла по-късно след него,
но той е останал там. Не знам нищо друго.
- Mais oui, точно това ми писа Каролин в последното си писмо. Каза ми, че са й взели детето. Тя никога нямаше да изостави момчето си. Мисълта за него я бе крепила жива в лагера. Всичко, което искаше, беше да се върне при него, за да бъдат заедно. Сега ти дойде и спази обещанието й да се върне някой ден при мен. Благодаря ти, дете... А дори не знам името ти.