Фийби отпи от виното си.
- Стори ми се, че така е най-правилно, след като майка ти...
- Майка ми е говорила с теб? Кога? - Той се наведе напред и стисна още по-силно ръката й.
- В деня на надбягванията в Дерби, когато се срещнахме с тях за обяд. Тя каза, че ако нещата помежду ни станат сериозни, ще трябва да напуснеш гвардейците.
Артър стовари ядосано чашата си на масата.
- Как е посмяла да се намеси? Защо не ми каза тогава?
- Не можех, а после стана онзи ужасен инцидент с мис Дейвисън и състезателния кон. Не можех да мисля за нищо друго след това.
- Съжалявам. Цялото това време, което сме изгубили, всички писма, които можех да получа от теб... Щеше да бъде по-добре, ако бях напуснал и се бях присъединил към друг полк. След
Монс и Марна17 не останаха почти никакви гвардейци - поклати глава Артър. - Майка ми живее в друг свят - свят, който никога вече няма да се върне. Тази кървава война обезкърви старата аристокрация. Ние изгубихме толкова много наследници и предавани през поколенията титли, толкова много стари съученици и добри войници от всички рангове. Виждала си къде свършват: в някоя прогнила палатка, където изкашлят вътрешностите си, или в хирургическото отделение, молещи се да бъдат освободени от болката. О, Фийби, липсваше ми толкова много! Опитах се да намеря други момичета, за да запълнят мястото ти, но не можах да те забравя, как ние...
Фийби усети, че ще се разплаче. Не искаше да прави сцени.
- Мисля, че ще припадна - прошепна тя. - Тук е много топло.
- Не се притеснявай, можем да отидем в апартамента ми и да вечеряме там, ако нямаш нищо против.
Тя кимна и той я поведе нагоре по стълбите и по скърцащия коридор към стаята на втория етаж. Имаше миг на колебание, когато ясно си даде сметка, че би било по-разумно да откаже и да поиска да й повика такси, но после отхвърли всяка предпазливост. Каквото имаше да става, да става. Те се нуждаеха да бъдат насаме. Тази вечер им бе необходима, не можеха да я отлагат повече.
Артър отвори вратата към доста просторна дневна със спортни плакати по стените и басмени завеси. Имаше ниша за трапезна маса и спалня, в която Фийби свали наметалото си. Спалнята бе осеяна с дрехите на Артър и миришеше на тютюн за лула и на „Хамам букет“ на „Пенхалигон“ - любим аромат на контетата, падащи си по момичетата от театъра и чакащи ги пред сценичния вход. Артър, също като нея, бе положил усилия за външния си вид.
Седнаха един до друг, докато сервираха вечерята им. Фийби отпи от шампанското. Не усети нищо друго освен мехурчетата в ноздрите си и почувства как напрежението помежду им нараства, затова, когато вратата след сервитьора се затвори, тя просто се хвърли в ръцете му и се разрида.
- Съжалявам, мислех, че е най-добре за теб да си тръгна.
Той докосна устните й с кутрето си и тя усети хладния допир на златния му пръстен по бузата си.
- Сега си тук, другото е без значение. Това е най-прекрасният миг от отпуската ми. Нямаш представа колко съм копнял за него. Минавах покрай театъра с надеждата, че ще се видим. Писах ти, но никога не ми отговори. Нека да не губим време в мисли какво е можело да бъде. Сега сме заедно и това е нашият момент.
Тя го целуна бавно, колебливо в началото, а след това дълго задържаният копнеж завладя и двамата. Сякаш приливна вълна ги погълна неудържимо, накара ги да се притиснат един в друг, да усетят допира на телата си през слоевете дрехи, чак до кожата, да изживеят в действителност всички фалшиви жестове, които Фийби познаваше така добре от сцената. Вечерята остана да изстива в чиниите им, когато те се вкопчиха един в друг и започнаха да разсъбличат нетърпеливо пластовете дрехи, за да се излегнат почти голи в леглото. Изучаваха се взаимно и се усмихваха към огромното, красящо стената огледало с позлатена рамка, а всяко тяхно движение бе засилено от гледката на реакцията на другия. Нежността бе последвана от страстен порив, който можеше да завърши само по един начин. Тя го прегърна, докато той проникваше в нея, потрепервайки в началото, но след това прие мощните му тласъци с вълнение, докато вътре в тялото й избухваха неподозирани усещания.
После лежаха, преситени от правенето на любов, уморени, но и доволни. Фийби погледна любовника си на светлината на лампата. За това бе всичко, за това се бяха събрали - за тази физическа любов. И да бъде с него, бе най-естественото нещо на света. Защо се отричаше от цялото това удоволствие? Защо се бе отказала от това, което бе усетила още при първата им среща на сватбата на мис Лили Елси преди толкова много години? Но вече нямаше значение. Сега бяха едно цяло. От сега нататък този красив мъж щеше да присъства в живота й. Тя нямаше отново да се раздели с него. Той спеше и тя го покри с падналата завивка, сгуши се до него и се настани по извивките на тялото му. Нямаше връщане назад.