Тежестта на дебелото яке и на ботушите сякаш изцеждаше цялата сила от краката й, докато се отправяше навън през кухненската врата. Вдигна желязната лопата, за да разбие повърхността на леда в коритото, но точно в този момент внезапна болка стегна гърдите й и тя се преви, изненадана от силата на тази неочаквана атака.
- О, по дяволите! Не сега, не тук... - извика Кали, но само конете се размърдаха, когато чуха гласа й. Опита се да пропълзи обратно към спасението и телефона. Имаше чувството, че е изминала повече от километър по калдъръма, най-дългото пълзене в живота й.
- Браво, справи се, момиче - въздъхна с облекчение, но в следващия миг се отпусна безпомощно на изтривалката, докато я заливаше поредната вълна от болка.
49
Мел напусна Лондон в петък следобед и се отправи на запад, като пълзеше през трафика от коли, бягащи от града за уикенда, и се чудеше дали да се върне още преди да е тръгнала. Беше си взела дисковете с музика за упражнение, за да може да репетира и пътуването до Херефордшър да не е пълна загуба на време. Прогнозата беше за хладни, но слънчеви дни, а и Мел беше проучила пътната карта, за да намери най-бързия път до абатство Брайърли.
Това беше единственият й свободен уикенд и трябваше да го направи или сега, или никога. Дали се разкарваше напразно, или инстинктът й бе верен и тя бе права, че това не е просто съвпадение на имената? Вътрешното й чувство бе прекалено силно, за да го пренебрегне. Гузна беше, че не е споделила новината с Марк, но той не бе спазил последната им уговорка да се видят за малко като приятели, а само й бе оставил съобщение по телефона, че има много работа. Подобно нещо не би трябвало да я засегне, но по неясна причина тя се бе ядосала и за отмъщение реши да скрие от него невероятната новина.
Спомни си ваканцията им в Париж и Белгия, всички онези опияняващи нощи, когато се бяха любили. „Той е доста атлетичен“, въздъхна с усмивка, но моментът не беше подходящ и Мел предпочиташе да направи тази последна част от издирването си сама.
И все пак трябваше да признае, че още един шофьор щеше да бъде полезен за това пътуване. Защо продължаваше да се дърпа, щом наистина го харесваше? Всичките й връзки завършваха по този начин - тя не се доверяваше напълно на мъжа до себе си. По-добре да бъде сама, отколкото да се разочарова. Нямаше нужда от терапевт, много добре знаеше, че причината за това бе Лю, който непрекъснато бе разочаровал майка й с неспазените си обещания. Защо тогава се отклоняваше от пътя си, за да върви по неговата следа? Защо си бе направила труда да проследи миналото му в Шотландия и Белгия, а сега и до границите на Уелс? Защо той не го бе направил сам?
„Хайде, татко, какво става тук? Защо вися в този ужасен трафик в чужда страна и върша твоята проклета работа, а не своята? Това няма нищо общо с мен. Каролайн, или каквото там й е името сега, може и да е част от моя генофонд, но това е минала история.“
Спори на ум с баща си, докато градът премина в предградия, а после отстъпи място на магистралата. Тя се раздели в две платна, след това премина във виещи се пътища и второстепенни шосета. Това не бе най-добрият начин за прекарване на уикенда - търсене на евтин мотел и опит да заспи на силния звук от телевизора в съседната стая. Отмъсти си на следващата сутрин, когато стана рано, за да упражни гласа си, и стресна малоумния си съсед. После бързо се изниза за закуска и си тръгна, преди той да се е оплакал. Оперният глас можеше да бъде полезен за много неща.
Когато пристигна в Литъл Брайърли, бе доволна, че си е взела купища пуловери и шалове. Беше малко селце - една главна улица, пощенска служба, улици без имена, кръчма и красива златиста каменна църква, обозначена като абатство Брайърли.
После видя табела, която сочеше към приюта за коне „Мадж Котслоу“, и започна криволичещото си пътуване с колата по ветровитото платно. Над него надвисваха дървета, вече напълно оголени, и протягаха костеливите си пръсти към покрива на колата, а на места я драскаха. Имаше порта и трябваше да слезе, за да я отвори, след това - пътека, но в далечината се виждаше конски вагон и паркиран автомобил.
Откри, че трепери от вълнение. Пред нея се издигаше красива златиста каменна къща с прозорци, разделени с мулиони14, и сламен покрив. Изглеждаше поне на няколко века. „Мисията е изпълнена“, въздъхна Мел и се облегна назад, облекчена, че е намерила това отдалечено място. Видя една жена в бричове и зелени галоши да излиза от голяма, подобна на навес сграда. Мел изскочи от колата с усмивка. „Падна ли ми“, помисли си.
- Каролайн Рослин, предполагам... - опита се да направи остроумно представяне, въпреки че вътрешно цялата се тресеше. Докато крачеше напред, се изненада колко млада изглежда ездачката за своите осемдесет години.