- Ето я твоята изненада.
Тя отвори синя кожена кутийка, тапицирана със светлосиньо кадифе, в която бе поставен красив пръстен с големи диаманти и сапфири в златен обков.
- Синьо - като очите ти, и диаманти - за да бъде любовта ни вечна. Харесва ли ти?
- Прекрасен е. Благодаря ти, че...
Но колкото и да се опитваше, не можа да го сложи на пръста си - беше твърде малък. Сълзи на разочарование изпълниха очите й.
- Толкова е блестящ, толкова е прекрасен, но кокалчетата ми са подути... - простена тя.
- Ще ни го разширят. Сега си моето момиче, Фийби Фей.
- Истинското ми име е Фийби Бордман. Фийби Ани Бордман. В театъра нищо не е истинско, не е такова, каквото изглежда.
- Ти си истинска за мен, независимо какво е името ти. Сега мога да се върна, след като знам, че ще ме чакаш
- Не трябваше да ми купуваш пръстен, щях да го направя и без това. Не трябва още да казваш на никого. Няма да мога да участвам в концертите на фронта, ако мислят, че имам лична връзка с някого там. Трябва да дам своя принос. Просто искам да бъда полезна.
Тя го изгледа внимателно - хлътналите му бузи, уморените му очи...
- Разбира се, ще го направя. Ще запазим годежа си в тайна и после, по време на следващия ми отпуск, ще се оженим. Виж, трябва да хвана влака от гара Ватерло в шест. Ще ме изпратиш ли?
Върнаха се в стаята му в „Кавендиш“ и заключиха вратата. Колко бързо отминаха тези скъпоценни часове! Как изведнъж дойде времето да се облекат и да си проправят път към препълнената гара, пълна с войници и разтревожени жени, сред суматохата на парата, дима, заминаващите работници и хората с униформи във всички нюанси.
Фийби се притисна към ръката му, като й се искаше пръстенът, който сега бе на кутрето й, да беше на лявата ръка, така че всички да могат да му се възхитят. Беше глупаво да не го премери, но вече нямаше значение.
- Не стой твърде дълго на перона. Искам да те помня как се усмихваш. Пиши ми скоро, пиши ми често... Не знам колко време ще мине, преди да получа следващия отпуск... - Артър погледна надолу към нея. - Това бе всичко, за което някога съм мечтал, дори повече. Хайде вече никога да не се разделяме, скъпа моя Фийби.
- Моля те, пази се заради мен... Не поемай никакви рискове... Няма да понеса да те загубя сега - извика тя.
Двамата останаха вкопчени един в друг, докато свирката на влака изсвири и той трябваше да скочи в един отворен вагон. Тя го последва, махаше с ръка до самия край на перона и остана там, докато и последното облаче пара от локомотива изчезна. Беше тъмно и луната грееше ярко в звездното небе. Тя застина, неспособна да се откъсне от това свято място.
- Хайде, мис, време е да си ходите - каза служителят от перона. - Той ще се върне скоро.
Фийби потрепери, неохотно размърда вкочанените си от студения камък крака и си
проправи път към входа на гарата обратно през тълпата от плачещи жени. Спря отвън, внезапно усетила безпределната самота да си сам в тълпата. „Трябва да не мисля, да се занимавам с нещо“, помисли си тя, като се обърна, за да види колко е часът на часовника на Ватерло. Ако вземеше такси, все още можеше да стигне навреме за представлението...
* * *
„Колко различна изглежда столицата, когато си влюбен“, помисли си Фийби на следващата сутрин. Всичко около нея бе по-ярко, по-лъчезарно, не толкова мрачно. Всеки униформен, когото виждаше на улицата, й напомняше за Артър. Искаше да изкрещи колко е щастлива от покривите на къщите, но само се обви в чувството като в дебело палто. „Това е моята скъпоценна тайна“, каза си тя и скри синята кожена кутийка с пръстена най-отзад в чекмеджето с бельото. Щеше да каже на всички добрата новина, но все още не бе дошъл подходящият момент. Засега бе само нейна.
Фийби се събуди от унеса си със стичащи се по лицето сълзи. Никога не се срещнаха отново, а след смъртта на Артър тя така и не погледна друг мъж. Сякаш той беше единственият й шанс за щастие, а съдбата й го бе отнела. Тя не изпитваше никакво желание да бъде наранена отново по същия начин. Любовта им бе щедра, страстна, достатъчна за цял един живот. Сега всичките й амбиции и стремежи трябваше да бъдат насочени към бъдещето на Каролайн, без значение какво щеше да й струва това.
Срещата с Марта на гарата беше неловка и за момент си бе помислила, че бавачката може да й създаде проблеми, толкова разстроена изглеждаше. След като й бе изпратила писмо, с което й даваше предизвестие, че се отказва от услугите й, нямаше връщане назад. Освен това беше време Марта да има свой собствен живот. Тя беше твърде привързана към Каролайн, а момичето вече бе прекалено голямо за бавачка. Животът на Марта беше в Белгия и Фийби й бе платила щедро. С чудесните препоръки, които й бе дала, тя скоро щеше да си намери добра работа при друго семейство. За щастие, Марта не бе вдигнала много шум и като награда щяха да се отбият при нея на връщане към дома. После щеше да дойде време за училище и щяха да изпратят Каролайн в един от най-добрите интернати в северната част на страната, препоръчан от приятели на Кити.