- Спри! - извика леля Фий на шофьора не след дълго. - Погледни там... Arretez ici!18
С Кали скочиха от колата, за да намерят пътеката, но нямаше такава. Без да се колебае, леля Фий тръгна с най-хубавите си обувки през бодливите стърнища към издигнато хълмче, на което имаше висок каменен стълб, ограден с верига. Остана мълчаливо там няколко минути, като ударена от гръм, после го обиколи.
- Това е мястото, където е загинал Артър. Сър Лайънел купи това парче земя, за да е сигурен, че той винаги ще има достоен гроб.
- Той там, долу, ли е? - попита Кали с любопитство.
- Не - въздъхна леля й. - Погребаха го тук, но... имало е изстрели, експлозии. Изгубили са тялото му, но приятелите му показаха на семейството точното място. Исках да го видиш лично, с очите си.
Кали стоеше, но не знаеше какво да прави. Дали да сведе глава и да каже една молитва? Но ако той не беше там? Прочете името му:
- Майор Артър Б. Сетън-Рос, носител на Военен кръст, 14 септември 1916 година.
- Загина няколко дни преди деня на сватбата ни - каза леля Фий, свела поглед в земята. -Ако само знаеше...
- Какво да е знаел?
- Нещо, което още не можеш да разбереш.
Понякога леля Фий млъкваше и се отнасяше и Кали не знаеше как да се държи с нея. През тази ваканция се беше научила просто да се обръща и да се заема с нещо друго. Това беше един от онези моменти, когато тя не беше желана.
Фийби се взираше смаяно в каменния обелиск. Толкова бе копняла да направи това посещение, за да види сама мястото, но не беше очаквала тази гледка. Паметникът се издигаше самотно, символ на скръбта на родителите на Артър, скъп, безсмислен жест, сякаш в света не бе останало нищо, с което да бъде запомнен. Но тя стоеше тук с детето му, което бе копие на баща си в толкова много отношения. Това бе моментът, в който да й каже: „Тук лежи баща ти, който спечели медал за своята смелост“, но не можеше да наруши мълчанието, което беше пазила през всичките тези години. А дори да се осмелеше да го стори, това тъжно кално разорано поле не беше подходящото място.
Защо се изисква много повече смелост да се живее в мирно време, отколкото в онези опияняващи и пълни с опасност военни дни? Замисли се за концертите, които бяха изнасяли под обстрел, за разходките в мрака под звездите, осветени единствено от трепкащите пламъчета на кибритени клечки, които войниците палеха от двете страни на пътя, за да насочват изпълнителите към колите им след представление. Това беше най-хубавото време в живота й. Живееха в опасност и тя бе обичана от смел човек. Този грозен камък беше студен, празен и й напомняше, че мъртвият си бе отишъл отдавна и никога нямаше да се върне. Артър принадлежеше на друго, забравено време. Никой не искаше да си спомня за онези дни. Беше й останал единствено споменът за това, което бяха преживели заедно.
Костите му може би бяха разпръснати някъде из това поле. Той не се намираше реално никъде, но детето му бе живо и при тази мисъл Фийби с ужас осъзна, че би дала всичко, за да върне Артър на мястото на Каролайн. Тя потръпна и се отърси от яростта, която бе изпитала. „Как можа да си помислиш такова ужасно нещо?“ Но го направи.
- Хайде, видяхме достатъчно кръстове за един ден.
Кали последва леля си, докато изминаваха пътя обратно до чакащата ги кола. Ако тук нямаше нищо, защо сър Лайънел бе сложил този камък? Тя разбираше защо леля Фий бе поискала да дойде и да го види - бяха забавили пътуването си само за да го направят, но личеше, че това я натъжава. Мястото обаче не приличаше на бойно поле. Бе просто разорана нива със стърчащи пънове на дървета и самотен паметник, насочен към небето.
Кали нямаше търпение да продължат. Беше време да отидат да приберат Марта. Знаеше толкова много за братята й Ян и Пийт, за сестра й Мари. Сега щеше да се срещне с тях.
След като напуснаха селото, леля Фий се умълча. Пътуваха по дълги пътища, прави и скучни, с разрушени сгради и стоящи край пътя деца, които зяпаха така, сякаш никога не бяха виждали автомобил. Спряха за една нощ в Лил. После взеха влака към брега на изток и стигнаха в Брюж. Беше точно като на пощенските картички на Марта, с високи сгради със стъпаловидни покриви - като в Далраднор. Тя знаеше, че адресът е някъде на „Предикеренщрат“, но не можеше да се сети кой номер, толкова бе развълнувана. Седнаха на Маркт скуеър да пийнат горещ шоколад, докато чакаха часовника на високата кула да звънне.