„По дяволите... какво да правя, питаше се. Запази спокойствие, върви назад малко по малко, не поглеждай надолу Камъните ще те издържат.“
Усети, че по челото й се стича пот, а дланите й бяха лепкави. Бавно се добра до балюстрадата и вече знаеше, че е в безопасност. И същевременно бе обзета от неприятното предчувствие, че нейните проблеми ще започнат едва когато стъпи на твърда земя.
- Бих искала да знам какво се опитвахте да постигнете с тази проява на глупост, Каролайн? - Мис Коркоран бе изправила двете момичета пред бюрото си, а родителите им стояха зад тях. - Да направите публична демонстрация, да изложите живота си на опасност, да посрамите родителите си, леля си... Примроуз?
Фийби гледаше как дъщеря й свежда глава. Никой от наблюдавалите случилото се не бе видял нищо друго освен опасността, на която се бяха изложили момичетата, и тя самата все още не можеше да се успокои и да овладее дишането си при мисълта какво е могло да се случи.
- Мислех, че е добра идея да напомним на всички за вашето мото, мис.
- Моето какво? - погледна я мис Коркоран смаяно.
Фийби заби нокти в дланите си, искаше й се да бъде на всяко друго място на света, само не тук и сега.
- Вие ни карахте да бъдем пионери, затова закачихме блейзъра ми да се вее на вятъра.
- Разбирам. Значи това е някаква шега на гърба на училището?
- Не, мис Коркоран. Ние основахме свой клуб на пионерите, Кали и аз. Искахме да направим нещо дръзко - като суфражетките.
- Но можехте да загинете, като се катерите по тази кула. Тя е на стотици години и не е ремонтирана, както много добре знаете. Как, за бога, успяхте да влезете там?
- Проявихме инициатива, както винаги ни казвате, че трябва да правим - отвърна Примроуз и погледна родителите си, които едва сдържаха усмивките си при нейната забележка.
Мис Коркоран не намери нищо забавно в отговора й.
- Това е била глупава и безсмислена лудория, която можеше да се превърне в трагедия и да накърни репутацията на училището ни. Гордеем се, че тук учим възпитаниците си на дисциплина и здрав разум.
Майката на Примроуз пристъпи напред.
- Изпратихме Примроуз тук, защото знаем, че възпитавате момичетата да се грижат за себе си и да поемат рискове. Тези двете са извършили нещо рисковано и дръзко - поне така са смятали, докато ние, като родители, виждаме в постъпката им само опасността. Мисля, че все още са прекалено малки, за да осъзнават разликата, но също така смятам, че научиха урока си. - Обърна се към Фийби: - Какво мислите вие, мис Фей, след като очевидно идеята е била на племенницата ви?
- Не, мамо. Кали ме накара да си тръгна. Тя искаше да ме предпази. Двете заедно планирахме всичко - разплака се Примроуз. - Вината не е само нейна.
- Мисля, че отговорът, който търсите, е очевиден, мис Коркоран - осмели се да отговори Фийби. - Две глупави момичета, опитали се да направят нещо дръзко, но открили, че опасността си има своята цена, предполагам. Не знам какво друго да кажа в тяхна защита.
- Не можем да позволим това да остане ненаказано. Ще даде лош пример, колкото и незряло и с добри намерения да е било замислено. Ще помисля за подходящо наказание, за да си вземат поука. Благодаря ви, това е всичко засега. Момичета, имате цяла ваканция да помислите как да компенсирате глупавата си постъпка...
После всички бяха отпратени. На Фийби й олекна, че Каролайн не е изгонена веднага от училище.
- Какво, за бога, си мислеше? - прошепна й тя. Искаше й се да хване момичето и да го разтърси.
Примроуз и Каролайн стояха прегърнати и с пребледнели лица и гледаха нагоре към знамето си.
- Още е там. Успяхме. Кой ли ще го свали?
- Достатъчно, шегаджийки - усмихна се Бети Макалистър. - Не ми се иска да съм на ваше място следващия срок.
- Ако въобще има следващ срок - каза мрачно Фийби.
- О, не се притеснявай. Познавам Дороти. Тя тайничко е впечатлена от изпълнението им. Две от нейните питомки, които дори не са трепнали, изправени пред опасността. Истински пионери всъщност... Но се обзалагам, че няма да използва тази дума отново необмислено. Хайде, ела да проверим дали е останал чай.
Фийби наблюдаваше как родителите на Примроуз се отправят по пътеката, хванати за ръка. „За вас всичко е наред, помисли си. Вие сте двама, може да си помагате в грижите за детето. Аз трябва да се справям съвсем сама.“ И все пак никога нямаше да забрави паниката, която я бе обзела при мисълта, че може да изгуби Кали. Що се отнася до блейзъра, той бе просто един скъп парцал, който лесно можеше да се замени - не бе нещо, което може да се сравни със загубата на детето й.