Семейство Бордман не присъстваше в живота й: нямаше картички за Коледа или подаръци, нито писма. Беше забравила, че това е бащата на Фий.
- Познаваш ли Лийдс? - Любопитството й се бе пробудило.
- Малко. Хънслет е на юг от него, така мисля. Минаваме покрай града с влака. Имаш ли други роднини там?
- Мисля, че имам някакъв чичо.
- Можем да отидем и да го намерим. Не е толкова далече от Харогейт.
- Не съм сигурна. Мисля, че леля ми не се разбира със семейството си. Никога не говори за него - каза Кали.
- Но ако чичо ти живее там, може да имаш и някакви братовчеди.
Кали погледна адреса.
- Предполагам, че няма да навреди, ако отидем да го видим.
Прими отдели картичката от останалите.
- Ще бъде истинско приключение - търсене на отдавна изгубените ти роднини. После можеш да изненадаш леля си с това, което откриеш - като в историите за Анн от фермата „Зелените покриви“.
Прим много харесваше тези истории заради неприятностите, които преживяваше Анн Шърли поради червената си коса.
- Ще видим - отвърна Кали предпазливо, но вдигна някои от старите пощенски картички на леля Фий, за да може да ги разгледа насаме.
Два дни по-късно взеха заедно влака, който пътуваше на север, натоварен с раници и куфари. Кали обичаше да остава при Макалистър. Винаги бе оживено - братя, кучета; телефонът непрестанно звънеше в коридора. Братът на Прим, Хамиш, бе отличен бойскаут, но щеше да ходи в колеж за лекари; беше почти зрял човек, но все още забавен. Доктор Бети имаше клиника за майки и бебета, а доктор Джим имаше кабинет в пристройка към къщата им. Момичетата бяха оставени да се забавляват сами, но вечер всички се събираха в трапезарията и шумът и разговорите там направо оглушаваха Кали след тишината в апартамента на Фий.
Прим бе дала великата идея да отидат с влака до Лийдс и да потърсят чичото на Кали, който тя си спомни, че се казва Тед.
- Донесе картичката с адреса, нали? - попита Прим.
- Не - отвърна за неин потрес Кали. - Но беше на Пийл стрийт.
- Кой номер?
- Не помня.
- Честно, от теб никога няма да стане свестен детектив.
Прим четеше детективския роман на Дороти Л. Сайърс „Силна отрова“ и постоянно бълнуваше за Хариет Вейн.
Скоро пристигнаха в града и взеха автобус по Хънслет роуд. Районът бе пълен с мрачни, покрити със сажди павирани улички. Къщите бяха долепени една до друга, без градини. Сигурно леля Фий бе израсла на това място и Кали бе шокирана. Прими не беше разстроена от бедняшките улици. Тя явно разбираше, че не всички семейства живеят като тях. Кали обаче познаваше само Кенсингтън, „Сейнт Маргарет“ и Далраднор. Усети, че й прилошава.
- Сигурна ли си, че сме на правилното място? - попита тя Прим, която вървеше напред и се взираше в имената на улиците.
- Тук живеят хората, за да са близо до мелниците, мините и изобщо до работата си. Ние сме щастливци, че има толкова зеленина край нас. Със сигурност си виждала постройките в Глазгоу. Или винаги спиш, когато се прибираш в града?
- Не мисля, че трябва да продължаваме. Видях достатъчно.
- Не бъди такава снобка. Ако родителите ти са живели тук, трябва да разбереш. Може да намерим гробовете им.
- Не! - отвърна рязко Кали, която не искаше да мисли за това. Тя си ги бе представяла погребани в някакъв тих църковен двор в провинцията, не в този мърляв град.
- Никога не съм те мислила за страхливка. Нека да почукаме на някоя врата - предизвика я Прими. Потропа на първата врата в края на Пийл стрийт и когато й отвориха, се усмихна широко. - Извинете, търсим мистър Бордман, Тед Бордман.
- О, божке, че защо тогава го търсите тук? - Жена с шал на главата ги изгледа подозрително. - Бордман си заминаха преди петдесет години, но мисля, че един от тях още живее близо до Гладстон стрийт. Малкият, не се сещам за името му
Тя тръшна вратата силно пред тях.
- Видя ли, имаме следа. Гладстон стрийт. Не може да е далече.
Прими бе доволна.
Кали се поколеба.
- Не, нека да се връщаме в Лийдс. Той сигурно е на работа по това време.
- Може и да работи на смени. Няма ли да е страхотно?
Проблемът с Прим бе, че тя не се боеше от нищо. Запъти се право към най-близкото магазинче, купи четвърт кило желирани бонбони за двете и се върна усмихната.
- Гладстон стрийт е точно зад ъгъла.
Кали се почувства неловко и изложена на показ, особено облечена в своя килт, когато мъжете, които стояха и пушеха на ъгъла, ги огледаха внимателно като непознати.
Всички улици си приличаха: редици черни къщи с два прозореца горе и един долу, със сутерен, вкопан в земята. Стъпалата бяха бели като тебешир и мрежестите воланчета на прозорците помръдваха, когато момичетата минаваха по тротоара.