— НИ ДЪЖД НИ СНЯГ НИ М АКЪТ НОЩЕН НЕ М АТ ДА С РАТ ТЕЗ ВЕСТОНОСЦИ ВЪВ ТЕ Н Я СЛ ЖЕБЕН ДЪЛГ11 — прочете на глас Олян. — Това пък по дяволите какво ще да значи?
— Ниакога Пощата Е Била Горда Институцииа — отговори г-н Помпа.
— Ами това тук? — посочи Олян. На една табела много по-надолу на сградата, бяха написани с поолющена боя следните не чак толкова героични слова:
ХИЧ ДЪ НЕ НИ ПИТЪТЕ ЗА:
каманаци
тролове с туяги
Сякакъв вид дракуни
Г-жа Кейк
Гулеми зилени зъбати неща
Сякъкви ама сякъкви черни кучета с уранжеви вежди
Дъждове от пудели
мъгла
Г-жа Кейк
— Казах, Че Това Е Било Горда Институцииа — избумтя големът.
— Коя е тази г-жа Кейк?12
— Съжалиавам, Но Не Мога Да Ви Съдействам По Този Въпрос, Г-н Меентелиг.
— Изглежда им е взела страха.
— Така Изглежда, Г-н Меентелиг.
Олян огледа забързаните хора по тази оживена артерия на този оживен град. Никой не му обърна внимание, макар че някои поглеждаха бегло голема, като че ли не много дружелюбно. Всичко беше толкова странно. Той беше… на четиринадесет комай?… когато за последен път беше използвал истинското си име. И боговете знаят от колко време не беше излизал без някакви лесно отстраними отличителни белези. Чувстваше се оголен. Оголен и незабележим.
Без да представлява интерес за когото и да е, той се изкачи по зацапаните стъпала и пъхна ключа в ключалката. За негова изненада той се завъртя леко и покритите с олющена боя врати се отвориха без скърцане. Зад Олян се чу ритмично глухо тропане. Г-н Помпа ръкопляскаше.
— Браво, Г-н Меентелиг. Това Беше Първата Ви Стъпка В Една Кариера За Ваше Добро И За Благото На Града!
— Да бе — измърмори Ментелик.
Той навлезе в огромното тъмно фоайе, осветено единствено от големия, но много мътен стъклен купол. Тук нямаше как да стане по-светло от полуздрач, дори по пладне. Майсторите на графити бяха поработили и тук.
В мрака можеха да се различат големи изпочупени гишета, зад тях врати и гълъбови дупки. Наистина гълъбови дупки. В тези гълъбови дупки гнездяха гълъби.13 Кисело-горчивата миризма на стари курешки изпълваше въздуха, а когато мраморните плочи изкънтяха под краката на Олян, няколкостотин гълъба панически изхвърчаха и се заиздигаха на спирали към един счупен прозорец на тавана.
— Леле, че лайняна работа — отбеляза той.
— Лошият Език Е Нежелателен, Г-н Меентелиг — предупреди го иззад гърба му г-н Помпа.
— Че защо? Нали го пише по стените! И изобщо това беше описание, г-н Помпа! Курешки! Трябва да са тонове! — Олян чуваше как ехото от гласа му се отразява от далечните стени. — Кога за последно е било отворено това нещо?
— Преди двад’сет години, гос’дин Началник!
Олян се огледа и попита:
— Кой каза това?
Гласът като че идеше отвсякъде.
Чу се шум от влачене на крака, потропване на бастун и изсред сивия задушен и прашен въздух изникна прегърбената фигура на възрастен мъж.
— Грош, сър — изхъхри той. — Младши Пощальон Грош, сър. На Ваш’те заповеди, сър. Само зап’вядайте и аз ще скокна, сър, ще скокна в бурна дейност.
Фигурата спря и продължително и тежко се закашля. Прозвуча сякаш някой нееднократно удряше в стената торба камъни. Олян зърна къса щръкнала брада, предполагаща, че притежателят й е бил прекъснат посред ядене на таралеж.
— Младши пощальон Грош?
— Същият, сър. На основание понеже никой се не задържа доста’чно време на длъжност, за да ме повиши, сър. А тряб’ше да е Старши Пощальон Грош, сър — добави многозначително старецът, и още веднъж се изкашля гърмовно.
Изглежда по-скоро като Бивш Пощальон Грош, помисли си Олян. А на глас каза:
— И Вие работите тук, така ли?
— Тъй вярно, сър, туй правим. Само аз и м’чето сме с’га, сър. Много нахъсано м’че, сър. Та го поддърж’ме туй място чисто, сър. В пълно съответствие с Правилника.
Олян не можеше да се начуди. Г-н Грош носеше изкуствен перчем. Може би някъде и да имаше някой, на който подобна полуперука и да му отиваше, но този някой не беше г-н Грош. Беше рижа, не беше нужния размер, не беше с нужната форма, не беше в нужния стил, а и като цяло не беше нужна.
— А, виждам, че се възхищав’те на косата ми, сър — рече гордо Грош, докато полуперуката лекичко помръдна — Цялата е все моя, знайте ли, не е като д ’е сливи.
— Ъъъ… сливи? — не разбра Олян.
11
Надписът на сградата на Главната Поща в Ню Йорк гласи: „Ни сняг ни дъжд ни зной ни мракът нощен не могат да спрат тези куриери в навременното изпълнение на възложените им обиколки“. — Бел.пр.
12
Най-опитният медиум на Анкх-Морпорк, често забравяща да си изключи ясновидството, даваща квартири на доста от Анкх-Морпоркските Неумрели и прочута сред жреците на града като най-голямото страшилище, защото настойчиво спори с тях по въпросите за контактите с мъртвите. Героиня на „Жътварят“. — Бел.пр.
13
Като „гълъбови дупки“ в множество британски учреждения и колежи са известни един вид дървени етажерки, разделени на квадратни отделения, разположени на рецепцията, където всеки служител има свое отделение, в което останалите оставят съобщения, книжа и всякякви други неща за него. Наречени така заради приликата им с временните гълъбарници, използвани по време на надбягвания с гълъби. — Бел.пр.