По средата на чистата половина от стаята се беше изправил един младеж. Очевидно, също като Грош, и той очакваше пристигането на Олян, но не беше усвоил изкуството на стоенето мирно или най-малкото не го беше напълно разбрал. Дясната му страна стоеше значително по-мирно от лявата, в резултат на което стойката му наподобяваше банан. Въпреки това широката му нервна усмивка и големите му блестящи очи излъчваха хъс, който напълно вероятно излизаше отвъд границите на здравия разум. Във въздуха витаеше усещането, че той всеки момент можеше да започне да хапе. Носеше синя памучна риза, на която беше напечатано: „Питай Ме За Карфиците!“
— Ъъъ… — каза Олян.
— Чирак Станли — измърмори Грош. — Сирак, сър. Много печална истор’я. При нас той дойде от приюта на Люпилото на Офлър, сър. И двам’та родители починали от Гадинки в тяхното село нейде в пустощта, сър, а той бил отгледан от боб.
— Изглежда имате предвид на боб, г-н Грош?
— От боб, сър. Много необ’чаен случай. Свястно м’че когато не си изпуща нервите, но е склонен д’ се извива към слънцето, сър, ако ме разбир’те какво имам предвид.
— Ъъъ… може би — каза несигурно Олян, бързо се обърна към Станли и каза с тон, който се надяваше да е сърдечен: — Та значи ти знаеш някои неща за карфиците, така ли?
— Несър! — извика Станли. Само дето не изкозирува.
— Но на ризата ти пише…
— Аз знам всичко за карфиците, сър — продължи Станли. — Всичко, което може да се знае за тях!
— Добре, това е, ъ… — започна Олян.
— Всеки факт за кърфиците, до най-дребния — не се оставяше да му вземат думата Станли. — Няма такова нещо, което да не знам за карфиците. Питайте ме каквото и да е за карфиците, сър. Ама всичко, каквото ви скимне. Давайте, сър!
— Ами добре тогава… — запъна се Олян, но годините практика му дойдоха на помощ. — Чудя се, колко ли карфици са били направени в този град през последната годи…
Той спря насред думата. Лицето на Станли се беше преобразило: изглади се, изгуби се смътният намек, че собственикът му може да се опита да ти сдъвче ухото.
— За последната година работилниците (известни като „карфичарници“) на Анкх-Морпорк са произвели общо двадесет и седем милиона осемстотин и осемдесет хиляди деветстотин седемдесет и една карфици — каза Станли, загледан в своята частна, изпълнена с карфици вселена. — В това число восъчноглави, стоманени, месингови, среброглави (и изцяло сребърни), свръхдълги, мануфактурно и ръчно изработени, извити и със специален дизайн, обаче без да се броят така наречените „карфици за ревер“ които не бива да се причисляват към същинските карфици, защото са известни технически като „значки“, сър…
— А, да, сега се сетих, веднъж бях видял едно списание, или нещо подобно — опита се отчаяно да се намеси Олян. — Казваше се, ъъъ… „Карфици на месеца“ що ли?
— О, майчице — промълви зад него Грош. Лицето на Станли се сбръчка докато не заприлича на нещо като котешки задник с нос.
— То е за дилетанти — изсъска той. — Те не са истински „карфични глави“! Изобщо не ги е еня за карфиците! О да, те казват така, ама сега имат по цяла страница за игли всеки месец. Игли, моля ви се? Всеки може да събира игли! Та те са само карфици с дупки на главата! Ами че „Игли за народа“ какво? Но не, те изобщо не искат и да знаят!
— Станли е редактор на „Тотални карфици“ — прошепна Грош иззад гърба на Олян.
— Май че не съм чувал за това… — започна Олян.
— Станли, иди помогни на слугата на г-н Ментелик д’ намери лопата, айде — надигна глас Грош. — После иди д’ си подредиш карфиците, докат не ти олекне. На г-н Ментелик няма д’ му хареса да види някой от твойте Малки Моменти — той отправи към Олян неразгадаем поглед.
— … ама че те тоя месец имаха статия за възглавнички за карфици — мърмореше Станли, докато излизаше с тропане от стаята. Големът го последва.
— Свястно м’че е той — каза Грош след като той излезе. — Само дето малко му хлопа дъската. Ама оставиш ли го на мира с карфиците му, няма ник’ви проблеми. Е, понякога състоянието му малко се… изостря, това е всичко. А да, и като сме си дошли на думата, ето го и третия член на славния ни малък екип, сър…