В стаята влезе голям черно-бял котарак. Не обърна никакво внимание на Олян, нито на Грош, а тръгна бавно право към една разнищена кошница. Олян беше точно на пътя му. Котаракът вървеше, докато не опря чело в крака на Олян, след което спря.
— Това е Господин Мотльо, сър — представи го Грош.
— Мотльо? — изуми се Олян. — И казвате, че това е наистина е име на котка? Мислех си че това е само шега.
— А, сър, не е толкова име, колкото описание — рече Грош. — А Вие, сър, по-добре да вземете д’ се помръднете, щото иначе той цял ден все така ш’си седи. На двайсе години е той, и са му се установили навиците.
Олян се отмести. Вече невъзпрепятстван, котаракът продължи към кошницата, където се сви на кълбо.
— Сляп ли е? — попита Олян.
— Не, сър. Има си процедура той и си я спазва, сър, да, спазва я до секунда. Много търпелив, като за котка де. Хич не обича той мебели д’ се местят. Ш’ свикнете Вие с него, ш’ свикнете.
Без да знае какво да каже, но чувствайки, че трябва да каже нещо, Олян кимна към редиците бутилки по рафта на Грош:
— С алхимия си играем, а, г-н Грош?
— Несър! Аз практикувам природосъобразна мед’цина! — заяви гордо Грош. — В доктори хич не вярвам! И никога през живота си жива болест не съм видял, сър! — той се потупа по гърдите с едно плюф, което някак не се връзваше с никаква телесна тъкан. — Каша, гъша мас и топъл хлебен пудинг, сър! Няма друго, дето по-добре да ти пази проходите против сяк’ви вред’носни възвлияния! Всяка седмица налагам нов слой, сър, и няма да намерите и една кихавица д’ ми мине през носа, не, сър! Много здрав’словно, много нат’рално!
— Ъ… браво — каза Олян.
— А от ’сичките тях най-зле, сър, е сапунът — понижи глас Грош. — Гнусно нещо, сър, ’сичките благотворни секреции ги отмива. От мен д’ знаете, сър, я си оставете Вие нещата к’вито са! Гледате всичко да циркулира, слагате си сяра в чорапите и се грижите за гръдния протектор и нямате грижа за нищо, ш’Ви река аз! И като Ви гледам, сър, млад човек като Вас, сър, все ще е загрижен за състоянието на свойто…
— Това какво прави? — намеси се припряно Олян, вземайки гърненце с някаква зелена гнусотия.
— Това ли, сър? Цяр за брадавици, ето к’во е. Чудотворно нещо. Много нат’рално, не като бълвочите, дето ш’ти даде докторът.
Олян помириса гърненцето и попита:
— От какво е направено?
— От арсен, сър — осведоми го най-спокойно Грош.
— Арсен?
— Много нат’рален, сър — обясни Грош. — И зелен.
Така значи, мислеше си Олян, докато с изключителна предпазливост връщаше гърненцето на мястото му, в Пощата нормалността определено не е едно към едно с тази на външния свят. Като че пропускам репликите. Той реши, че подходящата роля ще е тази на нахъсан, но неусвоил се с новата обстановка шеф. Като бонус само частта с хъса имаше нужда от някакви усилия.
— Бихте ли могли да ми помогнете, г-н Грош? — помоли той. — Нищичко не разбирам от поща!
— Е, добре, сър… какво сте работили досега?
Кражби, измами, фалшификации, злоупотреби. Но никога, това е особено важно, никога не беше допускал насилие. Никога. Олян винаги много внимаваше в това отношение. Стараеше се също да не се забърква във взломове, ако можеше да го избегне. Да те сгащят в един часа през нощта в банков трезор, облечен в черно с множество малки джобове, може да се окаже подозрително, тогава защо да го правиш? При внимателно планиране, подходящ костюм, правилните документи и преди всичко точните маниери, обаче, можеше да си влезеш в същия трезор посред бял ден, а когато излизаш, управителят ще ти придържа любезно вратата. Пробутването на пръстени и експлоатацията на селяндурската тъпотия бяха само за да се поддържа във форма.
Лицето, всичко опираше до лицето. Той имаше честно лице. Много обичаше тези хора, които ще го погледнат твърдо в очите, за да съзрат вътрешното му аз, защото той имаше богат набор от вътрешни азове, за всякакви обстоятелства по един. Колкото до твърдите ръкостискания, практиката беше развила неговото до такава степен, че можеше да се връзват с него лодки.
Социалните умения, всичко опираше до социалните умения. Специалните социални умения. Преди да можеш да пробуташ стъкло за диамант, трябваше да накараш хората да им се иска да видят диамант. Ето това беше трикът, трикът на всички трикове. Трябваше да промениш начина, по който хората виждат света. Като ги оставиш да го виждат така, както би им се искало да бъде…
Как ли, по дяволите, е научил името му Ветинари? Тоя човек беше разчупил фон Ментелик като яйце! А пък Стражата тук беше една… демонична! Колкото до това да се насъсква голем срещу човек…