— Бях чиновник — отговори Олян.
— Какво, книжна работа, а? — попита Грош като го гледаше съсредоточено.
— Да, предимно разни хартии.
Истина си беше, доколкото от хартия се правеха карти за игра, чекове, пълномощни, препоръки, платежни нареждания…
— О, значи поредният — рече Грош. — Хубаво, работата тук не е много. Няма проблем, ш’ поразчистим и ш’ Ви стъкмим едно местенце.
— Но от мен се очаква да направя Пощата да заработи както някога, г-н Грош.
— Тъй да е — каза старецът. — В такъв случай ха елате сега с мен, г-н Началник Пощите. Като Ви гледам, мисля си, че май има едно две неща, дето никой не Ви ги е спом’навал!
И той го поведе обратно към неугледната зала, оставяйки бледа следа от жълтеникав прах, сипещ се от обувките му.
— Тате ме водеше тук, като бях още ’лапе — спомни си той. — Много Пощаджийски семейства имаше онези дни. Като бяха тук още онея големи стъклени висящи подрънкващи неща, как бяха? Дето бяха за светене, сещате се?
— Люстри? — предположи Олян.
— Тъй де, май тъй им викаха — рече Грош. — Две на брой. И всичко беше в месинг и мед, ама лъснато-лъснато, като злато, сър. А балконите, сър, на всеки кат по един и опасваха цялата голяма зала от край до край с парапети от ковано желязо като дантела! А хубавите полирани гишета, о, те бяха от рядко дърво, тъй казваше тате. Ами хората? Всичко беше претъпкано, направо претъпкано! Вратите не спираха да се лашкат! Дори през нощта… о, а през нощта, сър, навън на големия двор, ех само да бяхте там, сър! Ами светлините! Колите, пристигащи и заминаващи, а от конете се вдига пара… ех, сър, да го бяхте видели тогава! Мъжете, втурващи се покомандно… те си имаха онова нещо, сър, онова устройство, дето с него вкарваш в двора и изкарваш колата само за минута, сър, ама за минута! А суматохата, сър, суматохата и шетнята! И казваха, че човек можеше да дойде от Сестричките, че и от Сенките дори и да пусне писмо до себе си и пак ш’ трябва да бяга светкавично, ама светкавично, сър, за д’ изпревари пощаджията! А униформите, сър, лазурно сини с месингови копчета! Да ги бяхте видели само! А пък…
Олян отмести поглед от дърдорещия старец към най-близката планина от курешки, където г-н Помпа беше прекъснал изринването. Големът бръкна в зловонната мръсотия, извади нещо и тръгна към Олян.
— … а когато отгоре, от далечните планини идваха големите карети, сър, като надуеха рога, се чуваше от мили, сър! Д’ ги бяхте чули само, сър! А ако някакви бандити посмееха да опитат нещо, ние имахме наши хора, дето отиваха и…
— Да, г-н Помпа? — прекъсна го насред разказа Олян.
— Изненадващо Откритие, Г-н Началник Пощите. Купчините Не Са, Както Се Предполагаше, От Гълъбови Изпражненииа. Никакви Гълъби Не Биха Могли Да Постигнат Такива Количества Дори За Хиляди Години, Сър.
— Че от какво са тогава?
— Писма, Сър — отговори големът.
Олян пак се обърна надолу към Грош, който се размърда смутено.
— А, да — измънка старецът — Тъкмо и до т’ва щях да стигна.
Писмата…
… нямаха край. Всички стаи в сградата бяха препълнени с писма и се сипеха оттам по коридорите. Технически погледнато беше вярно, че кабинетът на Началника на Пощите беше неизползваем поради състоянието на пода — дълбочината на писмата там достигаше до три метра. Цели коридори бяха затрупани с тях. Шкафовете бяха плътно натъпкани и невнимателното отваряне на някоя врата значеше погребване под лавина от пожълтяли пликове. Дюшемето се издуваше подозрително. От разни цепки по замазката на тавана се подаваше хартия. В сортировъчната — помещение голямо почти като главната зала, имаше преспи, на места достигащи до шест метра. Тук-таме като айсберги от хартиеното море се подаваха каталожни шкафове.
След половин час изследване Олян замечта за баня. Беше все едно да обхождаш гробници в пустиня. Задавяше се от миризмата на стара хартия, все едно гърлото му е запушено със ситен жълт прах.
— Казаха ми, че някъде тук съм бил имал апартамент — изхриптя той.
— Да, сър — подтвърди Грош. — Оня ден с м’чето му ’фърлихме ние ’дно око. Чувал бях, че е от друг’та страна на кабинета Ви. Та ’начи м’чето се спусна с въже, сър. И рече, че напипвал вратата, сър, но целия беше потънал почти два метра под пощата и страдаше, о само как страдаше м’чето, сър… та го изтеглих аз.
— Цялата ли сграда е пълна с недоставена поща?15
Бяха се върнали в съблекалнята. Грош беше зачерпнал с черния чайник вода от един леген, и сега чайникът вреше. На другия край на стаята, седнал пред спретнатата си масичка, Станли преглеждаше своите карфици.
15
В „Писарят Бартълсби“ на Мелвил едноименният герой полудява, понеже е работил дълго време в Службата за Мъртва поща (реално учреждение, под чиято отговорност са били писма, поради някакви причини не можещи да бъдат доставени). Бартълсби живее в службата си, отказва да я напусне независимо от нищо и кротко, но твърдо отказва да изпълнява поръчения. — Бел.пр.