— Цялата, сър, освен само в м’зето и в конюшнята, там само ги няма, — старецът изплакна две оловни канчета в леген с не особено чиста вода.
— Имате предвид, че докато дори кабинетът на Начал… моят кабинет е тъпкан със стара поща, никой не е пълнил мазетата? Къде е логиката на това?
— А, не мож’те д’ ползвате м’зетата, сър, а не, сър, не и м’зетата — чак се шокира Грош. — Че то тук е твърде влажно. За нула време и писмата ш’са увредени.
— Увредени — повтори с равен глас Олян.
— Няма друго, дето тъй да уврежда нещата както влагата, не, сър — мъдро кимаше с глава Грош.
— Увреждане на поща от мъртъвци за други мъртъвци — каза с все така равен глас Олян.
— А, туй го не знаем, сър — възрази старецът. — Имам предвид, че свястно доказателство нямаме.
— Така де. В крайна сметка някои от тези пликове са на не повече от сто години! — избухна Олян. От праха го беше заболяла главата, от сухотата го беше задрало гърлото, а и в този дъртак имаше нещо, което глождеше оголените му нерви. Грош криеше нещо от него. — Какво е някой друг век за някои? Обзалагам се, че зомбското и вампирското население все още чака всяка сутрин с нетърпение пред пощенската кутия, а?
— А, без т’къв тон, сър — обиди се Грош, — без т’къв тон. Не може д’се увреждат писма, не сър. Просто не може. Ами че т’ва си е Посегателство върху Пощата, сър. Т’ва не е просто няк’во престъпление, не, сър. Т’ва е ъъъ… ъъъ…
— Грях? — налучка Олян.
— О, по-лошо от грях — сбърчи презрително нос Грош. — За грях си пати ч’век само от богове разни, а по мое време за Посегателство върху Пощата ч’век го чакаше самият Главен Пощенски Инспектор Гръмогласов. Ха! Голяма разлика е т’ва, от мен д’ знаете. Боговете прощават.
Олян затърси следи от здрав разум в набръчканото лице срещу него. Неподдържаната му брада беше нашарена с различни цветове, кой знае дали от мръсотия, лековити отвари или неизвестни пигменти. Като някакъв отшелник е, помисли си Олян. Само отшелник би носил перука като неговата.
— Извинете, ако не съм доразбрал нещо — продължи Олян, — но не смятате ли, че пъхането на нечие писмо под дюшемето за сто години си е посегателство срещу него?
За момент Грош го изгледа окаяно. Брадата му се разтресе. После той се разкашля, на гръмки, някак си дървени, трещящи изблици кашлица, от която се затресоха бурканите по рафта, а от долния край на панталоните му се надигна жълтеникав прах.
— Ш’ме прощавате ли за м’мент, сър? — изхриптя той посред кашлянето и изрови от джоба си изподраскана и очукана консервена кутия. Протегна я към Олян, докато по бузите му се стичаха сълзи. — Смучащи бонбони за гърло потребявате ли, сър? Тея тук са Номер Три, сър. Много меки. Собственоръчно ги изготвям, сър. Нат’рални средства от нат’рални съставки, тъй е при мен, сър. Пазят проходите чисти, сър, щото не ги ли пазиш, ш’си изпатиш от тях.
Олян взе някакъв голям лилав хап от кутията и го подуши. Миришеше слабо на анасон.
— Благодаря Ви, г-н Грош — каза той, след което, за да не остави случайно впечатление, че може да бъде подкупен по този начин, продължи със суров тон. — Та по въпроса за пощата, г-н Грош? Скатаването на недоставена поща навсякъде, където може да се пъхне, не е ли посегателство срещу нея?
— Т’ва е по-скоро… забавяне на пощата, сър. Т’ка д’ се каже, само… ъъъ… отлагане. За малко. Не е като да няма ни’кво нам’рение д’се достави тя нявга, сър.
Олян се вгледа в тревожното изражение на Грош. Имаше онова усещане на губеща се изпод краката почва, което човек понякога изпитва, когато разбере, че си има работа с някой, чийто свят се докосва с неговия само с връхчетата на пръстите. Не, помисли си Олян, този тук не е отшелник, а по-скоро нещо като корабокрушенец, живеещ си на изсъхналия си пустинен остров, представляващ в случая една сграда, докато светът отвън си тече без него, а всички остатъци от здрав ум се изпаряват.
— Г-н Грош — каза той бавно, — никак не искам, нали разбирате, да ви разстройвам или нещо подобно, но тук се въргалят хиляди писма, покрити с дебел слой гълъбови изпражнения…
— Всъщност, като си ’дохме на думата, сър, те не са толкоз страшни, както изглежда — каза Грош и помълча, докато смучеше шумно своя натурален хап против кашлица. — Много сухо в’щество са т’ва гълъбовите курешки и образуват доста здрав з’щитен слой над пликовете…
— Защо всички те са тук, г-н Грош? — тросна му се Олян. Умения в общуването, напомни си той. Не ти е позволено да го разтръскаш.