Младшият пощальон избягна погледа му.
— ’Ми тъй де, Вие знаете как е… — заувърта го той.
— Не, г-н Грош, не знам как е.
— Хубаво де… да р’чем, че ч’век е отрупан с работа, тежка обиколка, да р’чем по Прасоколеда, куп картички, такива ми работи, а пък инспекторът го притиска за разписанието, та той да р’чем, че ’земе, че скрие пол’вината чувал на сигурно място… но нали утре ш’го достави, нал’ тъй? Щото нали не той е виновен задето все го отрупват, сър, ама все го отрупват безспир. Но става утре, а чувалът му още по-пълен, щото все го отрупват, та ш’си р’че ч’векът, я да оставя и тоя ден малко за утре, щото четвъртъка ми е свободен ден и ш’ наваксам, ама четвъртъка вече е с пов’че от ден назад с работата, щото не престават да го отрупват, а пък той е направо капнал, капнал като куче, та ш’си р’че ч’векът, скоро ш’ дойде отпуската и ш’ наваксам, ама отпуската вече д’шла и тогаз — тъй де, накрая става тя една ми ти гадост. Стана то тя… една. Твърде далеч отиде тя, тъй де, премного се отрудихме. Понявга кат’ се разтрошат нещата по-добре ги не пипай, щото откъде да я подхванеш?
— Мисля, че вече виждам картинката — каза Олян, обаче всъщност си мислеше: „Лъжете, г-н Грош. Лъжете чрез премълчаване. Не ми казвате всичко. И при това премълчавате нещо особено важно, нали? Аз доведох лъжата до степента на изкуство, а Вие, г-н Грош, сте само надарен аматьор.“
Лицето на Грош, който не подозираше за този вътрешен монолог, изобрази извинителна усмивка.
— Белята е там обаче… всъщност как Ви е първото име, г-н Грош? — попита Олян.
— Контроливър, сър.
— Хубаво име… работата е там, Контроливър, че тази картинка, която получих от разказа ти, е нещо, което, ако се придържаме към аналогията, бих оприличил на бегло скициран фрагмент, докато това тук — Олян махна с ръка да обозначи сградата и всичко съдържащо се в нея — е триптих в пълен размер, изобразяващ сцени от историята и Сътворението на Света с пълния сонм на боговете и всичко това в комплект с фреска на купола, възпяваща великолепието на небесата и един портрет на дама с чудата усмивка за пълнота на нещата! Та мисля, че ти не беше откровен с мен, Контроливър.
— Ш’ ме извинявате за т’ва, сър — рече Грош, втренчил се в очите му с някакво нервно непокорство.
— Нали знаеш, че бих могъл да те уволня? — каза Олян, осъзнавайки колко е глупаво да каже такова нещо.
— Бихте могли, сър, мож’те да опитате — каза тихо и бавно Грош. — Но нямате друг освен мен, като изключим м’чето. А пък нищичко не знаете за Пощата, сър. И нищичко не знаете за Правилника. Без мене няма друг д’ знае нещата, дето трябва д’ се вършат тук. И пет минутки няма да изтраете без мен, сър. Че Вие няма д’ уредите дори ежедневното пълнене на мастилниците!
— Мастилниците ли? Какво ми ти пълнене на мастилници? — избухна Олян. — Та това е само вехта сграда пълна със… със… със стара хартия! Ние нямаме клиенти!
— Мастилниците трябва д’ се пълнят, сър. Съгласно Правилника на Пощенската Служба — заяви непоколебимо Грош. — Правилникът е за да се съблюдава, сър.
— И за какво? Като гледам, нито приемаме някаква поща, нито доставяме някаква поща! Само си седим тук!
— А, не, сър, не е като д’ си седим само тук — възрази търпеливо Грош. — Ние съблюдаваме Правилника на Пощенската Служба. Пълним мастилниците, лъскаме месинговите детайли…
— Ама че вие дори не метете гълъбовите курешки!
— Колкото и да е странно, т’ва в Правилника го не пише, сър — обясни старецът. — Ама истината е, сър, че никой веч’ няма нужда от нас. Сега им дай само щракалки, проклетите щракалки, щрак, щрак, щрак! Всеки сега има щраксова вишка, сър. Т’ва е то модата. Със скоростта на светлината, тъй казват. Ха! Ама си няма душа, сър, сърце няма. Мразим ги. Обаче ние сме в готовност, сър. Дойде ли поща, поемаме я, сър. Ш’се втурнем в бурна дейност, сър, ама ш’се втурнем. Но поща не идва.
— Разбира се, че няма да идва! На този град отдавна трябва да му е станало пределно ясно, че ако ще си пуска писмата по Пощата, по-добре направо да ги изхвърли!
— Не сър, пак не сте прав — възрази тихо Грош. — Всичко се съхранява, сър. Ето т’ва правим тук, сър. Съхраняваме нещата както са били. Не щем д’ нарушим нещата. Не щем да предизвикаме нещо!
Нещо в начина, по който той каза това, смути Олян.
— Какъв вид нещо? — попита той.
— А, нищо, сър. Ние само… я караме осторожно.
Олян бързо се огледа. Не стана ли стаята по-малка? Сенките не се ли задълбочиха и издължиха? Не изстина ли внезапно въздухът?