Не, нищо подобно. Възможността обаче определено беше отминала. Космите на гърба му бяха настръхнали. Олян беше чул, че това било, защото хората някога били маймуни, а това сега означавало, че отзад има тигър.
Точно сега отзад беше г-н Помпа, просто си стоеше там с очи горящи много по-ярко, отколкото можеше да постигне който и да е тигър. Това беше по-лошо от тигър. Тигрите не могат да те последват през морето и тигрите също трябва да спят.
Олян се предаде. Г-н Грош живееше в някакъв негов си чудноват плесенясал свят.
— И на това живот ли му викате? — въздъхна Олян.
За първи път за целия разговор г-н Грош го погледна прямо.
— Много по-добре от смъртта, сър — каза той.
Г-н Помпа последва Олян през главната зала и през главния вход, докато Олян не се обърна към него.
— Добре, какви точно са правилата? — поиска да знае той. — Навсякъде ли ще ме следваш? Нали знаеш, че не мога да бягам!
— Разрешено Ви Е Автономно Придвижване В Рамките На Града И Околностите Му — избоботи големът. — Обаче Докато Не Сте Се Установили Тук, Аз Съм Също Така Инструктиран Да Ви Придружавам За Ваша Собствена Защита.
— От кого? От някого, който се е ядосал, че писмата на пра-пра-дядо му така и не са пристигнали ли?
— Не Мога Да Отговоря, Сър.
— Нуждая се от малко свеж въздух. Какво е станало тук? Защо е толкова… кошмарно? Какво й се е случило на Пощата?
— Не Мога Да Отговоря, Сър — каза кротко г-н Помпа.
— Значи не знаеш, а? Не е ли това твоят собствен град? — подметна саркастично Олян — Да не си бил наблъскан в дупка в земята през последните сто години?
— Не, Г-н Меентелиг.
— Добре, тогава защо не… — понечи да продължи Олян.
— Биаха Двеста И Четиридесет Години, Г-н Меентелиг — каза големът.
— Какво са били?
— Времето, Което Прекарах В Дупка В Земиата, Г-н Меентелиг.
— За какво ми говориш? — изнерви се още повече Олян.
— Как За Какво? За Времето, Което Прекарах В Дупка В Земиата, Г-н Меентелиг — изтътна големът. — Помпа Не Е Името Ми, Г-н Меентелиг. Това Е Обозначението Ми. Помпа. По-Точно Помпа 19. Биах На Дъното На Тридесет Метра Дълбока Дупка И Помпах Вода. В Продължение На Двеста И Четиридесет Години, Г-н Меентелиг. Сега Обаче Съм Осииан От Слънчева Светлина. Това Е По-Добре, Г-н Меентелиг. Това Е По-Добре!
Олян прекара нощта, загледан в тавана. Който беше на няма и метър от него. Малко по-нататък бе окачена свещ в безопасен фенер. Станли много настояваше за това и нищо чудно. Цялата сграда можеше да гръмне като бомба. Младежът го беше довел тук; Грош беше отишъл да се цупи някъде. И беше прав, демоните да го вземат. Олян се нуждаеше от Грош. Грош практически беше самата Пощенска Служба.
Беше дълъг ден, а Олян не се беше наспал предишната нощ, като се има предвид, че висеше надолу с главата от рамото на г-н Помпа и от време на време го сполетяваше по някой къч от пощръклелия кон.
Не че му се искаше да спи точно тук, всякакъв бог опази, но той вече нямаше използваеми леговища в този пренаселен град, в който те винаги представляваха известен лукс. Съблекалнята никак не го привличаше, о не, в никой случай. Така че той чисто и просто се намести върху купчина мъртви писма посред това, което на теория беше негов кабинет. Не че представляваше особено затруднение за него. Човек на делото като него трябваше да умее да спи при всякакви ситуации, често докато тълпи тършуваха за него на една стена разстояние. Купищата писма бяха най-малкото сухи и топли и не размахваха хладно оръжие.
Хартията изпращя под него, когато се опита да се намести по-удобно. Той взе разсеяно едно от писмата. Беше адресирано до някой си на име Антимон Паркър, живущ на ул. „Лобин Клаут“ №1, а от задната страна на плика беше изписано с главни букви П.С.Е.Л.Ц. Отвори го с нокът. Хартията вътре замалко не се разпадна от докосването.
Прескъпи мой Тимончо,
Да! Нима може една Жена, Изживяваща Най-Великата Чест, която един Мъж Й оказва, нима може Тя да си прави Оглушки в такъв Миг? Знам, че сте разговаряли с Тате и разбира се, че съм съгласна да стана Съпруга на Най-Милия, Най-Чудесния…
Олян прескочи към датата на писмото. Беше написано преди четиридесет и една години. Той нямаше навика да се замисля за отминали неща, което би било сериозен недостатък в неговата професия, обаче не можа да не се позачуди, дали — той хвърли бърз поглед към края на писмото — „Твоя Любяща Агнатея“ се е омъжила за своя Антимон или пък романът им е бил погребан в това хартиено гробище. Той потръпна и пъхна плика в джоба си. Трябваше да попита Грош, какво ли ще да значи П.С.Е.Л.Ц.