— Г-н Помпа! — извика той.
Чу се леко изпращяване от ъгъла на стаята, където беше застанал затънал до кръста в поща големът.
— Да, Г-н Меентелиг?
— Няма ли начин да си затворите очите? Не мога да заспя с тези две горящи в червено очи, втренчили се в мен. Това е… добре де, детинско е, но ми въздейства.
— Съжалиавам, Г-н Меентелиг. Бих Могъл Да Се Обърна С Гръб.
— Няма да помогне. Пак ще си знам, че са тук. Освен това заревото ще се отразява в стената. Не виждате ли, няма къде да избягам.
Големът обмисли това.
— Ще Излиаза И Ще Застана Отвън В Коридора — реши той и се задвижи накъм вратата.
— Точно така — одобри Олян. — А сутринта искам да намерите спалнята ми, става ли? В някои от помещенията все още е останало място под тавана. Та бихте могли да преместите писмата там.
— Г-н Грош Не Одобриава Пощата Да Бъде Разнасиана Натам Насам, Г-н Меентелиг — избоботи големът.
— Г-н Грош не е началник на Пощите, г-н Помпа. Аз обаче съм.
Богове мили, тази лудост е заразна, помисли си Олян, докато заревото на голема изчезваше в тъмнината отвън. Аз не съм началник на пощите, аз съм един окаян нещастник, жертва на някакъв глупав… експеримент. Що за място само! Що за ситуация! Що за човек трябва да си, за да поставиш известен престъпник начело на важен клон на правителствения апарат? Добре де, що за човек, като не броим средностатистическия избирател?
Той се опита да намери някакъв подход, някакъв изход… но всеки път мислите му се отблъскваха от вътрешната страна на главата му.
Представи си само дупка, дълбока тридесет метра и пълна с вода. Представи си тъмнината. И си представи на дъното на дупката една фигура с приблизително човешка форма завъртаща веднъж на осем секунди една голяма ръчка.
Помпай… И помпай… И помпай…
И така двеста и четиридесет години.
— И не те ли притеснява това? — попита накрая Олян.
— Имате Предвид Дали Не Тая Обида, Г-н Меентелиг? Аз Обаче Извършвах Полезна И Необходима Работа! Освен Това Имах За Какво Да Си Мисля.
— Какво? На дъното на тридесет метра мръсна вода ли? За какво по дяволите може да се мисли там?
— За Помпане, Г-н Меентелиг.
А после, беше му разказал големът, настъпило прекъсване на процеса и бледа светлина и лостове и вериги, издигане и той се озовал в свят, изпълнен със светлина и цветове… и с други големи.
Олян знаеше някои неща за големите. Някога, преди хиляди години, те са били изпечени от глина и им е бил вдъхнат живот чрез някакви свитъци, вложени в главите им. И те никога не се износваха и непрекъснато работеха. Можеше да се видят да метат или да вършат тежка работа в дъскорезници и леярни. Повечето изобщо не можеше да се видят. Те завъртаха скрити колела, някъде долу в мрака. И с това, общо взето, се изчерпваше интересът му към тях. Те бяха, по дефиниция, честни.
А ето че сега големите се освобождаваха. Това беше най-кротката, най-социално отговорна революция в историята. Те бяха собственост, така че спестяваха и купуваха себе си.
Г-н Помпа купуваше свободата си като сериозно ограничаваше свободата на Олян. Много разстройващ факт. Свободата със сигурност не би трябвало да действа точно по този начин, нали?
О богове, помисли си Олян, връщайки се в тук-и-сега, нищо чудно, че Грош постоянно смуче бонбони срещу кашлица, прахта тук направо те задушава!
Той бръкна в джоба си и извади ромбовидния хап против кашлица, който му беше дал старецът. Изглеждаше съвсем безобиден.
Минута по-късно, след като г-н Помпа беше влетял в стаята и го беше тупнал силно по гърба, димящият хап се залепи за една от стените, където до сутринта успя да разяде доста от мазилката.
Г-н Грош взе точно една супена лъжица извлек от ревен и люти чушки, умерена доза, за да поддържа проходите чисти, и провери дали си е около врата му мъртвата къртица, която да го пази от внезапни пристъпи на лекари. Всеки знаеше, че докторите те разболяваха, за това не се искаше много акъл. Цаката винаги беше в цяровете на Майката Природа, не в някакви адски бъркочи, направени от боговете знаят какво. Облиза устни в предвкусване. Освен това за през нощта си беше сложил прясна сяра в чорапите и усещаше как му се отразява добре.
Два фенера със свещи горяха в кадифената, изпълнена с хартия тъмнина на Главното Сортировъчно. Светлината мъждукаше през двойното стъкло, пълно с вода, която да загаси свещта, ако фенерът паднеше. Така фенерът приличаше на светлинката на някаква дълбоководна риба от безмълвните океански бездни.
В тъмнината се чу бълбукащ звук. После Грош затапи шишето с еликсира и продължи с работата си.