Глава трета
Със собствен труд, без чужда помощ
— Станете И Грейнете, г-н Меентелиг. Започва Вторият Ви Ден Като Началник на Пощите!
Олян отвори едно гуреливо око и изгледа голема.
— Да не би освен всичко друго да сте и будилник? — измърмори той. — Ох! Езикът ми. Сякаш се е хванал в капан за мишки.
Той полуизпълзя, полу се изтърколи от ложето си от писма и се изправи чак извън стаята.
— Имам нужда от нови дрехи — каза той. — И от храна. И от четка за зъби. Излизам, г-н Помпа. Вие оставате тук. Направете нещо. Поприберете наоколо. Защо не разкарате графитите от стените? Ако не друго, да попочистим мястото!
— За Вас Всичко, Г-н Меентелиг.
— Отлично! — рече Олян и бодро закрачи по коридора, добре де, само за една крачка, след което изстена.
— Внимавайте С Глезена Си, Г-н Меентелиг — предупреди го г-н Помпа.
— А, и още нещо! — сети се Олян, подскачайки на един крак — Как успявате да ме следвате? Как изобщо е възможно да знаете, къде се намирам?
— Кармична Сигнатура, Г-н Меентелиг — отговори големът.
— И какво точно значи това? — настоя Олян.
— Значи Че Знам Точно Къде Се Намирате, Г-н Меентелиг.
Глиненото лице си остана безучастно. Олян се предаде.
Той изкуцука навън, в това, което за този град минаваше за свежа нова сутрин. През нощта се беше застудило, точно толкова, колкото да придаде свежест на въздуха и да събуди апетита на Олян. Кракът все още го болеше, но днес поне нямаше нужда от патерица.
И ето го Олян фон Ментелик, разхождащ се из града. Досега такова нещо не му се беше случвало. На покойния Албърт Искрометов му се беше случвало, както и на Мъндо Смит и на Едуин Стрийп и на още половин дузина други псевдоними, които той обличаше и събличаше като костюми. О, дълбоко в себе си той си оставаше Олян (ама какво име само, и да, той вече беше чул всички възможни бъзици), обаче те бяха отвънка, между него и света.
Едуин Стрийп беше произведение на изкуството. Той беше измамник, възползващ се от човешкото недоверие и имаше нужда да си личи, че мами. Той беше толкова очевидно некадърен, толкова жалък дилър на „Тука има тука нема“ и други подобни популярни шмекерски игри, че хората буквално се редяха на опашка да измамят смотания мошеник и си тръгваха ухилени… и така докато не речаха да похарчат толкова бързо спечелените си монети.
Изкуството на фалшификацията имаше тайна, която Олян беше открил: в бързината или когато са възбудени, хората сами ще допълнят имитацията чрез своето користолюбие. Те ще горят от такова желание да измъкнат пари от очевидния идиот, че собствените им очи ще дорисуват всичките дребни детайли, които не са съвсем както трябва във фалшивите монети, които толкова бързо им падат право в джобовете. Единственото от което имаше нужда, беше някой намек.
И това беше само началото. Някои от клиентите му изобщо не осъзнаваха, че като прибират спечелените фалшиви пари в кесиите си, всъщност разкриват местоположението на последните на некадърника Стрийп. И по късно те научаваха, че какъвто и боклук да беше Стрийп в играта, той повече от напълно компенсираше този недостатък с изключителните си умения като джебчия.
Сега Олян се чувстваше като обелена скарида. Като че беше излязъл на улицата гол. И въпреки това все още никой не го забелязваше. Нямаше крясъци „Хей, ти“, нито „Това е той!“. Той беше просто поредното лице в тълпата. Беше странно ново чувство. Досега не му се беше случвало да бъде наистина себе си. Той отпразнува това, като си купи пътеводителя по градските улици на Гилдията на Търговците и Продавачите и си взе кафе и сандвич с бекон докато го прелистваше и омазняше през списъка на баровете. Не намери там каквото търсеше, обаче го намери в списъка с фризьорските салони и доволно се ухили. Приятно е да се окажеш прав.
В пътеводителя беше спомената също и Карфицоразменницата „При Дейв“, горе в Кукличките, на някаква пресечка между дом за спазарена нежност и масажен салон. Купуваше и продаваше карфици от и на любители. Олян си допи кафето с изражение, което тези които го познаваха добре (кръг лица, състоящ се от абсолютно никого) щяха да разпознаят като оформяне на план. В крайна сметка всичко опираше до хората. Щом като се налагаше да поостане тук някое време, не беше зле да си осигури някои удобства. И той тръгна да се разходи до самозвания „Дом на Акуфилията!!!“