Беше като да вдигнеш някой с нищо незабележим камък и да откриеш под него цял нов свят. Карфицоразменницата „При Дейв“ беше от онези малки магазинчета, където съдържателят познава по име всеки от клиентите си без изключение. Вълшебен свят беше това, светът на карфиците. Беше хоби, което можеше да трае цял живот. Олян знаеше това, защото похарчи цял долар за „Карфици“ от Дж. Ланюго Оулсбъри, очевидно последната дума по въпроса. Сигурно всеки си имаше своите вкусове, беше готов да се съгласи Олян, но той някак не се чувстваше уютно сред хора, които ако видят как пада нещо закопчаващо хлабавото одеяние на хубава жена, ще обърнат внимание на падналата карфица. Някои от клиентите, ровещи се из книгите („Неточни забождания“, „Двуостри и бракувани“, „Карфиците от Юбервалд и Генуа“, „Първи стъпки в карфиците“, „Акуфилски авантюри“…) или зяпащи алчно карфиците под витрината, излъчваха надъханост, която го плашеше. Изглеждаха малко като Станли. Всичките бяха мъже. Жените определено не бяха родени „карфични глави“.
Той намери „Тотални карфици“ на долния рафт. Имаше мърлявия вид на домашно издание с дребен и гъст печат и му липсваха излишества като абзаци и, в много случаи, пунктуация. Средностатистическата запетая след един кратък поглед към изражението на Станли трябва да беше решила, че е по-добре да не го безпокои.
Когато сложи тънкото списанийце на тезгяха, собственикът на магазина — едър брадат мъж с дълга сплъстена коса, карфица в носа, бирен корем, принадлежащ на трима други мъже, и думите „Карфици или Смърт“ татуирани на бицепса му, го повдигна гнусливо и го захвърли.
— Ама сигурни ли сте за това нещо, сър? — попита той. — Ние имаме „Карфици на месеца“, „Нови карфици“, „Практични карфици“, „Модерни карфици“, „Екстра карфици“, „Интернационални карфици“, „Карфици с история“, „Световни карфици“, „Светът на карфиците“, „Карфиците на света“, „Карфици и карфичарници“… — вниманието на Олян се отклони замалко, но се върна точно навреме за заключителната част — … „Акуфилски Бюленин“, „Екстремни карфици“, „Stifte!“, то е от Юбервалд, много е добро, ако събирате чуждестранни карфици, „Начални стъпки в карфиците“, това е популяризаторска поредица, сър, с безплатна карфица всяка седмица, „Карфични вести“ и — тук мъжагата намигна — „Карфици на тъмната уличка“.
— А, това го забелязах — вметна Олян. — Пълно е с картинки на млади жени в кожени неща.
— Да, сър, но за да сме честни, те общо взето държат карфици. Та значи… все още ли искате „Тотални карфици“, а? — допълни той като че даваше на глупака последен шанс да се откаже от приумицата си.
— Да — каза Олян. — Какво толкова му има?
— А, нищо. Нищо. — Дейв почеса замислено корема си. — Само дето редакторът е малко… малко…
— Малко какво?
— Добре де, смятаме го за малко побъркан на тема карфици, да Ви кажа правичката.
Олян огледа магазинчето.
— Наистина ли? — запита невинно той.
Отиде в най-близкото кафене и огледа списанието. Едно от уменията от предишния му живот беше в която и да е област бързо да научи точно толкова, колкото е необходимо за да звучи като експерт, поне като за пред неексперти. После се върна в магазинчето.
Всеки си имаше своите ключове. Често това беше алчността. Винаги можеше да се разчита на нея като резервен вариант. Понякога това беше гордостта. Това беше ключът за Грош. Той отчаяно желаеше повишение, можеше да се види в очите му. Намериш ли ключа, останалото си върви само.
А пък Станли, ах, Станли… беше лесен.
Големият Дейв изучаваше някаква карфица под микроскоп, когато Олян отново влезе в магазинчето. Пиковият час за продажба на карфици вече беше почти отминал, само няколко мотльовци все още се блещеха над карфиците на витрината или тарашеха рафтовете. Олян се примъкна до тезгяха и се прокашля.
— Да, сър? — вдигна поглед Големия Дейв. — Пак се връщаме, а? Хлътнали сме по тях, а? Харесахте ли си нещо?
— Пакет преперфорирана хартия и пликче асорти за десет пенса, моля — каза с ясен глас Олян.
Останалите клиенти за момент го погледнаха, докато Дейв вадеше пакетчетата изпод тезгяха и продължиха със своите си работи. Олян се наведе над тезгяха:
— Чудех се — прошепна той дрезгаво — дали нямате нещо… нали знаете… по-остро?
Мъжагата му отвърна с предпазлив безизразен поглед:
— Какво имаш предвид под по-остро?
— Нали знаете — Олян си прочисти гърлото. — По-… желязно.
Звънчето издрънка, когато и последният клиент, задоволил жаждата си за карфици за днес излезе. Дейв ги гледаше как излизат и после пак обърна вниманието си към Олян.