Бавно и мъчително, с треперещи колене, той се изкатери покрай няколко етажа поща и с малко зор отвори капандурата към тавана. Примигна и потръпна на непривичната за него слънчева светлина и се измъкна на плоския покрив.
Никога не му беше харесвало да прави това, но кой друг, ако не той? Вярно, че Станли ядеше не повече от пиле, а самият Грош преживяваше най-вече на чай и бисквити, но все пак всичко струваше пари, дори ако излезеш на пазар точно преди да затворят, а някога в далечното минало, още преди десетилетия, заплати изведнъж престанаха да пристигат. Грош не се престраши да отиде в двореца и да пита защо. Страх го беше, че поиска ли пари, ще вземат да го уволнят. Така че той започна да дава под наем стария гълъбарник. Какво лошо можеше да има в това? Всичките гълъби се бяха присъединили към дивите си събратя още преди много години, а в този град един приличен подслон никак не беше за пренебрегване, дори ако малко полъхва. Имаше си външна пожарна стълба и всичко. В сравнение с повечето квартири си беше същински малък палат.
Освен това тея младежи миризмата не ги безпокоеше, поне те така казваха. Бяха любители на гълъби. Грош не беше съвсем сигурен, в какво ще да се състои това, освен че за правилното му осъществяване имаха нужда от малка щракалкова вишка. Обаче плащаха добре, а това беше най-важното.
Той заобиколи голямата цистерна за дъждовна вода за хидравликата на неработещия асансьор и се промъкна по покрива чак до гълъбарника, където почука учтиво:
— Аз съм, м’чета. Само д’ зема наема.
Вратата се отвори и се дочу откъслек от разговор:
— … свръзките няма да издържат това дори и за трийсе секунди…
— А, г-н Грош, заповядайте — каза човекът, отворил вратата. Беше г-н Карлтън, дето имаше брада, с която би се гордяло всяко джудже, или не, с която биха се гордяли всеки две джуджета. Изглеждаше по-разбран от останалите двама, макар че разликата не беше кой знае каква. Грош си свали шапката.
— Идвам з’ наема — повтори той, оглеждайки се покрай човека. — Имам и някои новини. Та си рекох аз, че по-добре да спомена, м’чета, че ни дойде нов началник. Та ако може да сте по-предпазливи за малко, к’во ш’ кажете? Само кимнете и г’тово, а?
— И колко ще трае този път? — тросна се мъжът, седнал на пода и работещ по някакъв голям метален барабан, пълен с нещо което поне на г-н Грош му приличаше на много сложен часовников механизъм. — До събота вече ще сте го блъснали от покрива, нали така?
— Айде с’га, айде с’га, г-н Уинтън, няма що да си пра’ите с мен т’кива шеги, няма що — изнерви се Грош. — Той само да поседи тук някоя седмица, д’ се установи ’начи, пък аз все ш’му… намекна за вас, че сте тук, нал’ тъй? Гълъбите как са, добре ли са? — той огледа гълъбарника. Виждаше се само един гълъб, сгушил се в един ъгъл отгоре.
— Точно сега са навън на тренировки — обясни Уинтън.
— А, да, д’бре, така ш’да е — измърмори Грош.
— Както и да е, точно сега повече ни интересуват кълвачите — каза Уинтън и измъкна от барабана някакъв изкривен метален прът. — Виждаш ли, Алекс? Казвах ли ти, че се е изкривил? А две от зъбчатките съвсем са се износили…
— Кълвачи? — изненада се Грош.
Температурата забележимо се понижи, като че ли той беше казал нещо не така.
— Точно така, кълвачи — обади се трети глас.
— Кълвачи ли, г-н Емъри?
От третия любител на гълъби Грош винаги го хващаха нерви. Заради начина, по който очите му винаги шареха, като че искаше да види всичко наведнъж. И постоянно държеше по някоя пушеща тръба или някаква друга машинария. Като стана дума, всичките постоянно се заглавичкваха по разни тръби и зъбчати колела. А колкото и да е странно, Грош никога не ги беше виждал да държат гълъб. Нямаше представа какво е да си любител гълъбар, но предполагаше, че все ще включва нещо такова.
— Да, кълвачи — каза човекът, докато тръбата в ръцете му промени цвета си от червено на синьо. — Защото… — тук той като че се позамисли за момент — … ами мислихме си, че може да ги научим да… а да, ще могат, виждате ли, да изщракат съобщението на морзова азбука като пристигнат. Много по-добре от пощенските гълъби.
— Че защо? — поинтересува се Грош.
За момент г-н Емъри се загледа в света като цяло.
— Защото… ще могат да пренасят съобщения по тъмно? — предложи отговор той.