— Браво бе — измърмори човекът разглобяващ барабана.
— О, това мо’е да спаси живот, виждам, виждам — каза Грош. — Но хич не го виждам аз да бие щракалките.
— Ще го видим ние това, ще го видим — вметна Уинтън.
— Но ще сме Ви много благодарни ако не казвате на никого — намеси се припряно Карлтън. — Ето Ви ги трите долара, г-н Грош. Виждате ли, не щем други хора да ни откраднат идеята.
— Гроб съм, м’чета — увери ги Грош. — Хич няма д’ се тревожите. Можете да разчитате на Грош.
Карлтън вече му придържаше вратата и учтиво го подкани:
— Знаем, че можем да разчитаме на Вас. Довиждане, г-н Грош.
Вратата зад него се затвори и той потегли обратно по покрива. В гълъбарника изглежда започваше кавга. Той дочу как някой каза:
— Какво те прихвана да се раздрънкаш така, а?
Беше малко обидно някой да си мисли, че не, на Грош не могло да му се вярва. И докато се бореше със стъпалата надолу, той се замисли дали не трябваше да ги светне, че кълвачите няма да летят по тъмно. Учудващо е, че умни момчета като тях можеха да пропуснат този недостатък. Падаха си те малко лековерни, помисли си той.
Тридесетина метра по-надолу и четвърт миля настрани кълвачески полет (денем), Олян следваше пътя на съдбата.
Тъкмо сега той го водеше през квартал под равнището на които и да е изисквания, които можеше да има човек при покупка на недвижима собственост. Всичко беше пълно с графити и боклук. Е, като стана дума, целият град беше пълен с тях, но на другите места боклукът беше по-висококачествен боклук, а графитите а-а да постигнат правопис. Целият район като че просеше нещо, например наистина опустошителен пожар.
И тогава той го видя. Беше едно от онези безнадеждни дюкянчета, в които се помещаваха предприятия с живот измерван в дни, от типа на Гигантска Пълна Разпродажба!!! на чорапи с по две пети, долни гащи с три крачола и ризи с по един ръкав метър и половина дълъг. Прозорецът беше закован с дъски, но над него, едва видим под слоя графити, имаше надпис: Сдружение На Големите.
Олян отвори вратата. Под краката му изхрущя стъкло. Един глас заповяда:
— Да ти видя ръцете, господинчо!
Той си вдигна послушно ръцете, взирайки се в тъмнината. В нея определено имаше арбалет, държан от смътна фигура. Всичката светлина, която беше минала някак си през дъските, се беше отразила от върха на стрелата.
— О — каза гласът в тъмнината като че леко разочарован, че няма оправдание да застреля някого. — Значи всичко е наред. Снощи си имахме посещение.
— Прозорецът ли? — досети се Олян.
— Веднъж месечно. Тъкмо се канех да помета — чу се драскане на кибрит и някой запали лампа. — Обикновено не нападат самите големи, особено ако наблизо има някой от свободните. Стъклото обаче не се отбранява.
Лампата се вдигна и разкри висока млада жена в плътно прилепнала сива вълнена рокля, с гарваново черна коса, събрана в тегав кок отзад и толкова изцапана с вар, че я правеше да прилича на една от онези кукли на дървени панти. Очите й бяха леко зачервени като да беше плакала.
— Късмет имате, че ме хващате тук — каза тя. — Дойдох само да видя дали не са взели нещо. За продажба ли сте тук или за наем? Вече можете да си свалите ръцете — добави тя и остави арбалета под тезгяха.
— Продажба или наем ли? — попита Олян предпазливо сваляйки ръцете си.
— На голем — натърти тя с тон, с какъвто се говори на трудно схващащите. — Ние сме Сдружение на го-ле-ми-те. Ние купуваме и наемаме го-ле-ми. Желаете ли да продадете го-лем или желаете да наемете го-лем?
— Нито ед-но-то, нито дру-го-то — отговори Олян. — Имам си го-лем. Имам предвид, че един от тях ра-бо-ти при мен.
— Така ли? Къде? — заинтересува се жената. — И предполагам, може малко да ускорим темпото на разговора, а?
— В Пощата.
— А, значи Помпа 19 — сети се жената. — Той каза че било държавна служба.
— Ние го наричаме господин Помпа — вметна превзето Олян.
— Наистина ли? А да Ви се сгрява душата от едно прекрасно благородно чувство като правите така?
— Пардон? Какво? — промълви шашнато Олян. Не беше съвсем сигурен, но дали тя някак си не съумя да му се изсмее изпод намръщената си уста.
Жената въздъхна:
— Съжалявам, тази сутрин съм малко избухлива. Като ти падне някоя тухла на бюрото, такова е въздействието. Да кажем просто, че те не виждат света по нашия начин, ясно ли е? Имат чувства, по свой си начин, но не са като нашите чувства. Както и да е… с какво мога да Ви помогна, г-н…?
— Фон Ментелик — представи се Олян и добави: — Олян фон Ментелик — за да мине веднъж най-лошото. Жената обаче дори не се подсмихна.