— Ментелик, малко градче в Близкия Юбервалд — говореше тя, вдигайки една тухла от разтрошеното стъкло и отломки по бюрото си, оглеждайки я критично, после обръщайки се към един вехт каталожен шкаф зад нея и каталогизирайки я под буквата Т. — Основен износ: прочутите им кучета, разбира се, втори по важност износ: бирата им, с изключение на двете седмици на Сектомврийския Фест, когато изнасят предимно… бира втора ръка, предполагам?
— Не знам. Напуснахме докато бях още малък — каза Олян. — Ако питате мен, това е просто едно смешно име.
— Що не опитате някой път Прелест-Хубавинка Миличкова — забеляза жената.
— О. Виж, това не е смешно име — отбеляза Олян.
— Никак, — подтвърди Прелест-Хубавинка Миличкова. — А пък и изобщо не ми е останало чувство за хумор. Е добре значи, сега, след като установихме прилични човешки отношения, какво точно искахте?
— Виждате ли, Ветинари тъй да се каже ми натресе г-н… ми натресе Помпа 19 като… ъ… като помощник, аз обаче не знам как да се държа с… — Олян потърси в очите на жената някакъв намек за най-коректния термин и накрая изтърси — … него.
— Ха? Ами че дръжте се с него нормално.
— Имате предвид нормално като за човешко същество или нормално като за грънчарско произведение пълно с огън?
За учудване на Олян Прелест-Хубавинка Миличкова извади пакет цигари от чекмеджето на бюрото и си запали една. Не разчете правилно изражението му и му предложи и на него.
— Не, благодаря — отказа той. Като се изключи някоя друга баба с лула, той досега не беше виждал жена да пуши. Беше… някак странно привлекателно, особено при условие че, както се оказа, тя пушеше цигарата като че имаше някаква лична вражда с нея, свирепо изсмуквайки пушека и незабавно издишвайки го.
— И това Ви е стегнало около врата, така ли? — рече тя. Когато не пушеше цигарата, г-ж(иц)а Миличкова я държеше на височината на рамото си и придържаше лакътя на лявата си ръка с дясната. Нещо в Прелест-Хубавинка Миличкова определено подсказваше, че клапата едва удържа ярост колкото за цяла жена.
— Да! Имах предвид… — понечи да каже Олян.
— Ха! Точно като с Кампанията за Равен Ръст и всичките му покровителствени дрънканици, бълвани от тях за джуджетата и как не бивало да употребяваме думи като „дребнаво“ или „ниски чувства“. Големите не са обременени като нас с всичкото му „кой съм аз и защо съм тук“, разбирате ли? Защото те знаят. Били са направени, за да бъдат собственост, да бъдат оръдия на труда. И те правят точно това — трудят се. В известен смисъл те са това. Няма място за екзистенциално безпокойство.
Г-ж(иц)а Миличкова вдиша и избълва пушек с едно-единствено нервно движение и продължи да говори:
— А разни глупави хора идват и почват да им казват неща като „личности от глина“ или „г-н Крик“, което според тях е доста чудато. Те разбират за свободната воля. И разбират също, че нямат такава. Но имайте предвид, че когато един голем веднъж почне да притежава себе си, нещата се променят.
— Да се притежава? Как може собственост да притежава себе си? — поинтересува се Олян. — Нали казахте, че те бяха…
— Те спестяват и купуват себе си, разбира се! Единственият вид свобода, която те биха приели, е свободата на собствеността. В действителност това, което става е, че свободните големи финансират Сдружението, а Сдружението купува големи при всяка възможност, после новозакупените големи се откупуват от Сдружението на твърдо установени цени. Системата работи добре. Свободните големи печелят осем дни в седмицата по двадесет и четири часа дневно и те стават все повече и повече. Те не ядат, не спят, не носят дрехи и не разбират идеята за развлечение. Понякога по някоя туба керамичен цимент не струва чак толкова. Всеки следващ месец те купуват все повече големи и ми плащат заплатата и безсрамния наем, който хазяинът им съдира за тази дупка, защото знае, че я дава на големи. Те, знаете ли, никога не се оплакват. Плащат, колкото и да им поискате. Толкова са търпеливи, че можеш да откачиш.
Туба керамичен цимент, отбеляза си наум Олян. Опита се да запомни тази подробност, в случай че му потрябва някога, но някои от умствените му процеси бяха изцяло заети от нарастващото осъзнаване на това, колко добре могат да изглеждат някои жени, облечени в строги и семпли рокли.
— И няма начин да ги повредиш, нали? — опита си късмета той.
— Разбира се че може! Удар с ковашки чук на точното място направо ще разпарчатоса голема. Традиционните големи просто ще си стоят кротко и ще поемат удара. Големите на Сдружението обаче могат да се защитават, а когато някой тежък около тон хване чука в ръката ти, налага се да го пуснеш наистина незабавно.