— Мисля, че на г-н Помпа му е разрешено да наранява хора — сподели Олян.
— Напълно възможно. Доста от свободните са против това, обаче други казват, че оръдието не може да бъде обвинявано за начина, по който го употребяват — каза г-ж(иц)а Миличкова. — Много го разискват това. С дни и още дни.
Никакъв пръстен по пръстите й, забеляза Олян. Що за привлекателно момиче ще работи за тайфа глинени хора?
— Всичко това е толкова вълнуващо — каза той. — Къде мога да науча повече?
— Има брошура — отговори почти-със-сигурност-госпожица Миличкова, бръкна в чекмеджето и извади тънко книжле. — Пет пенса.
Заглавието на корицата беше „Трудова глина“. Олян извади долар и каза:
— Запазете рестото.
— Не! — възрази госпожица Миличкова ровейки се за дребни в чекмеджето. — Не прочетохте ли какво пише над вратата?
— Да. Пише „ГолимиТе нъ ЧъкъЛ“
Г-ца Миличкова се хвана уморено за челото.
— А, да. Бояджията още не е идвал. Но под това пише… чакайте, има го на гърба на брошурата…
— прочете или най-малкото погледна Олян.
— На един от техните езици е — поясни тя. — То това е малко… мистично. Казват, че го говорели ангелите. Преводът е: „Със собствен труд, без чужда помощ“. Страшно са независими. Нямате си и представа колко.
Тя им се възхищава, помисли си Олян. И си подсвирна наум. Ами това за… ангелите?
— Добре, благодаря Ви — каза на глас той. — Най-добре да си тръгвам. Аз определено… ами, както и да е, благодаря Ви.
— С какво се занимавате в Пощата, г-н фон Ментелик? — попита го тя, докато той отваряше вратата.
— Наричай ме Олян — изтърси Олян и част от вътрешното му аз изтръпна. — Аз съм новият началник на пощите.
— Без майтап? Тогава се радвам, че Помпа 19 е с теб — забеляза г-ца Миличкова. — Последните няколко началници на пощата не изкараха дълго, доколкото си спомням.
— Мисля, че и аз подочух нещо такова — отвърна бодро Олян. — Доста зле трябва да са били нещата в старите дни.
Г-ца Миличкова сви вежди:
— Старите дни ли? Последният месец за стари дни ли се брои?
Лорд Ветинари стоеше и гледаше през прозореца. Някога кабинетът му имаше прекрасен изглед към града, всъщност, технически погледнато, той и сега го имаше, макар че сега морето от покриви беше заменено от гора от семафорни вишки, намигащи си и побляскващи си една на друга под слънчевата светлина. На Тепето — могилата със старата цитадела над реката, блещукаха семафорите на голямата кула — крайната точка на Голямата Магистрална Линия, разпростряла се на повече от две хиляди мили през целия контитент чак до Генуа.
Приятно беше да се види как здравословно циркулира кръвообращението на международната търговия и дипломация, особено ако при теб работят чиновници с изключителни способности в разшифроването. Черни и бели денем, светли и тъмни нощем, кепенците спираха само при мъгла и сняг.
Или поне така беше допреди няколко месеца. Той въздъхна и се върна на бюрото си.
На което имаше отворена папка. Съдържаща доклад от Командор Ваймс от Градската Стража с множество възклицателни знаци. Съдържаше също един по-сдържан доклад от чиновник Алфред, в който Лорд Ветинари беше оградил с кръгче частта озаглавена „Димящото Гну“.
Някой деликатно почука на вратата и чиновник Дръмнот влезе с походката на призрак.
— Вече са се събрали всичките господа от семафорната компания Голямата Магистрална Линия Ад, сър — съобщи той и остави на бюрото няколко листа изписани с тънички сложни линии. Ветинари хвърли на стенограмата един поглед. Бегъл.
— Празни приказки? — предположи той.
— Да, милорд. Може да се кажи, изключително такива. Обаче съм сигурен че отворът на слуховата тръба е напълно незабележим сред декорациите, милорд. Скрит е много хитро в един позлатен херувим, сър. Чиновник Брайън го вгради в неговия рог на изобилието, който очевидно събира повече звуци и може да бъде дискретно насочен точно срещу лицето, което…
— Няма нужда да виждаш нещо, за да знаеш, че го има, Дръмнот — Ветинари потупа с пръст книжата. — Те не са глупаци. Е, поне някои от тях не са. Тук ли са досиетата?
Бледото лице на Дръмнот за момент изрази болката на човек, принуден от обстоятелствата да измени на възвишените принципи на деловодството.
— В известен смисъл, милорд. В действителност нямаме нищо съществено по никое от обвиненията, наистина нямаме. Свиках заключениум в Дългата Галерия, но се опасявам, че разполагаме само със слухове. Има… намеци, тук и там, но в действителност ни е необходимо нещо по-солидно…