Десет минути по-късно Олян фон Ментелик вече беше извън града. Беше си купил кон, което беше малко унизително, обаче в случая бързината беше от фундаментално значение, а той имаше време само набързо да се отбие до едно от скривалищата си за спешни случаи и да вземе една кльощава стара кранта от Яслата за Избор в „Конюшните на Хобсън — Коне под наем“6. Е, поне никой побеснял гражданин нямаше да се обажда на Стражата.
Никой не му направи проблем. Никой дори не го погледна втори път — никой никога не го поглеждаше втори път. Градските порти наистина си бяха широко отворени. Равнините се бяха ширнали пред него, изпълнени с възможности. А него си го биваше с малко приказки да направи от нищото нещо. Така например, още в първото градче по пътя си той щеше да обработи крантата с някои прости техники и съставки, които щяха да я направят да струва двойно повече, отколкото беше платил за нея, е, поне за двадесетина минути или докато не завали дъжд. Двадесет минути щяха да са му достатъчни да я продаде и, с малко късмет, да намери по-добър кон, малко по-добър от исканата цена. Ще повтори процедурата в следващия град и така след три дни, или може би четири, ще има кон, заслужаващ си да се притежава.
Това обаче беше само така, между другото, колкото да се намира на работа. Той имаше три пръстена с доста правдоподобни диаманти, скрити в хастара на палтото му, един истински в тайния джоб в ръкава и един почти съвсем истински златен долар, сръчно зашит в яката. За него те бяха каквото са трионът и чукът за дърводелеца. Бяха примитивни инструменти, но щяха да го върнат в играта.
Има една поговорка — „Не можеш да измамиш честен човек“, постоянно цитирана от онези, които си изкарват хляба като мамят честни хора. Олян никога не беше изпитвал съзнателно правотата й. Ако измамиш някой честен човек, той обикновено беше склонен да се оплаче в местната Стража, а в днешни дни ставаше все по-трудно да ги подкупиш. Да се мамят нечестни хора беше значително по-безопасно, а и някак си по-спортсменски. Да не говорим, че те бяха толкова по-многобройни. Почти не се налагаше да подбираш.
Половин час след като беше пристигнал в град Хапли, където от големия град се виждаше само стълб пушилка на хоризонта, той беше седнал със съкрушен вид пред хана, без никакви средства освен един автентичен диамантен пръстен на стойност сто долара и неотложна нужда да се прибере у дома в Генуа, където бедната му стара майчица умираше от Гадинки. Единадесет минути по-късно той вече чакаше търпеливо пред един бижутерски дюкян, в който бижутерът казваше на състрадателния гражданин, че пръстенът, който чужденецът беше готов да продаде за двадесет долара, всъщност струвал седемдесет и пет (дори бижутерите трябва все от нещо да живеят). А след още тридесет и пет минути той вече напускаше града с по-добър кон, с пет долара в джоба и оставяше зад себе си злорадстващ състрадателен гражданин, който, макар че му стигаше ума да следи внимателно ръцете на Олян, все пак щеше да се върне при бижутера и да се опита да му продаде за седемдесет и пет долара лъскав месингов пръстен със стъкълце, който всеки можеше да си купи за не повече от петдесет цента.
Светът беше благословен с лисата на честни хора, но пък беше възхитително пълен с хора, убедени, че могат да различат честен човек от мошеник.
Той потупа с пръст джоба на сакото си. Разбира се, тъмничарите му бяха взели картата от там, вероятно докато той беше зает с това да е мъртъв. Беше хубава карта, от която г-н Уилкинсън и приятелчетата му щяха да научат много за криптографията, географията и коварната картография. Обаче нямаше да намерят по нея местонахождението на 150000 Анкх-Морпоркски долара в различни валути, защото въпросната карта беше съвършена и съвършено изпипана измислица. Все пак душата на Олян беше сгрята от прекрасното чувство да знае, че те, поне за някое време, ще притежават най-голямото от всички съкровища, а именно Надеждата. Човек, който не можеше просто да запомни къде е струпал баснословно голямо имане, направо си заслужаваше да го загуби, ако питаха Олян. Засега обаче щеше да му се наложи да не припарва до него, докато го чакаше…
Олян дори не си стори труда да забележи името на следващото градче. Имаше си страноприемница и това му стигаше. Взе си стая с изглед към една занемарена задънена уличка, увери се, че прозорецът се отваря лесно, хапна задоволително и си легна рано.
Никак не е зле, помисли си той. Тази сутрин той беше на ешафода с действителна примка около действителния му врат, а ето че вечерта пак е в играта. Сега нямаше нужда от друго, освен отново да си пусне брада и да избягва Анкх-Морпорк за около шест месеца. Или може би само за три.
6
„Изборът на Хобсън“ е псевдо-свободния избор, когато се предлага едно-единствено нещо и нищо друго. На името на Томас Хобсън (1544–1630), собственик на конюшня за коне под наем в Кембридж, който е предлагал на клиентите си свободния избор между коня най-близо до вратата или никой друг кон. — Бел.пр.