Олян имаше талант. Освен това беше развил множество умения дотам, че му бяха станали втора природа. Беше се научил да бъде представителен, но нещо в гените му го правеше незапомнящ се. Имаше дарбата да не го забелязват, да е само лице в тълпата. Хората се затрудняваха да го опишат. Той беше… ами беше „някъде към“. На възраст някъде към двайсетте или трийсетте. В полицейските доклади навред по континента ръстът му варираше между, ами, някъде към един и седемдесет и някъде към един и осемдесет и пет, косата му фигурираше във всякакви разцветки от кафеникава до руса, а липсата на отличителни белези обхващаше цялото му лице. Той беше някъде към… средностатистичен. Това, което хората всъщност запомняха, бяха аксесоарите като очила и мустаци, от които той винаги си носеше приличен подбор. Запомняха също имена и маниеризми, каквито той имаше със стотици.
А, да, запомняха също и, че преди да го срещнат, са били по-богати.
В три часа през нощта вратата се отвори с гръм. И то не с някакъв фигуративен гръм, а именно гръмна и по отсрещната стена зачаткаха трески. Но още преди те да паднат на земята, Олян вече беше скочил от леглото и се премяташе през прозореца. Беше автоматична реакция, която нямаше защо да се допитва до ума. Освен това, преди да легне, той беше проверил и знаеше, че под прозореца имаше голяма бъчва с вода, която щеше да смекчи падането му.
Сега обаче я нямаше.
Който и да я беше задигнал, не беше дигнал и земята под нея, която не смекчи падането му така, че му изкълчи глезена.
Надигна се тихичко, нареждайки на умряло, и заподскача покрай сградата, опирайки се на стената. Конюшнята на хана беше зад ъгъла. Трябваше му само да се качи на кон, на който и да е кон…
— Г-н Ментелик? — проехтя един плътен глас.
О, богове, трол; звучеше си като трол, при това голям, не знаеше че си имат от тях тук долу в провинцията.
— Не Можете Да Избягате И Не Можете Да Се Скриете, Г-н Ментелик!
Чакай, чакай, та той нали не беше издал истинското си име на никого тук, нали? Но тази мисъл остана на заден план. Някой го гонеше, следователно той бягаше. Добре де, подскачаше.
Рискува да се озърне когато стигна задната врата на конюшнята. Стаята му беше озарена от червено сияние. Нямаше да подпалят всичко тук заради някакви си шепа долари, нали? Та това беше глупаво! Всеки знае, че като те насадят с добро менте, трябва възможно най-бързо да го пробуташ на някой друг балама, нали? Някои хора просто не ставаха за нищо.
Единственият кон в конюшнята беше неговият и не изглеждаше въодушевен от срещата с него. Подскачайки на един крак, Олян му сложи юздата. Нямаше какво да губи време за седло. Можеше да язди без седло. Да му се не види, веднъж му се беше случило да язди и без гащи, но за щастие целият онзи катран с перушината му помогна да залепне на коня. Беше световен шампион по скоростно напускане на градове.
Понечи да изведе коня от конюшнята и чу дрънченето.
Погледна надолу и разрита настрани сламата. Видя ярко жълт прът, от който излизаха два кратки синджира, сковаващи двата предни крака на коня. Единственият начин този кон да отиде където и да е, беше с подскоци, също като самия него.
Бяха го спънали. Проклети да са, бяха му сложили скоби…
— А, Г-н Ментелик! — тътнеше от отсрещната страна на двора гласът — Не Искате Ли Да Научите Правилата, Г-н Ментелик?
Огледа се отчаяно. Наоколо нямаше нищо, което да може да се използва като оръжие, а оръжията и без това го изнервяха, затова той никога не ги носеше. Оръжията твърде много вдигаха мизата. Много по-добре беше да разчита на своя дар-слово да го измъкне от бедата или да замаже ситуацията, или, ако това не сработеше, на обувки с яки подметки и вика̀ „Я, виж какво има там!“
Но сега определено имаше чувството, че можеше да си говори колкото си иска, но никой нямаше да го чуе. А в плюенето на петите можеше да разчита само на едната пета.
Намери една метла и дървена кофа за хранене на конете. Пъхна метлата под мишница за патерица, сграбчи кофата и се заслуша в тежките стъпки, приближаващи към вратата. Когато вратата се отвори, той стовари кофата с все сила и тя се пръсна в нещо. Навсякъде се разхвърчаха трески. В следващия момент се чу тупването на тежко тяло на земята.
Олян го прескочи и олюлявайки се, заподскача в мрака. Нещо кораво и яко като окови се сключи около здравия му крак. За миг той увисна на метлата и се срина.
— Храня Само Добри Чувства Към Вас, Г-н Ментелик! — избоботи бодро гласът.
Олян изпъшка. Метлата изглежда беше служила само за декорация, защото със сигурност дворът не беше метен. Добрата страна на това беше, че той беше паднал на нещо меко. Лошата страна беше, че беше паднал на нещо меко.