Първо си помислих, че това е пак някоя закачка. Завулон, който с умно лице разсъждаваше за ММС-съобщенията, които дори децата в училище си разменят, изглеждаше много комично.
А после разбрах — това беше сериозно. Понякога просто забравям колко стари са те. За Завулон мобилният телефон си е чиста магия.
— За щастие, това е невъзможно. — каза Хесер. — Той би могъл да запомни и да възстанови нещо… не, глупости. Дори това е невъзможно. Природата на вампира се различава от природата на вещицата. Да създаде „Фуаран“, дори и в по-слаб вариант — това го може само опитна вещица…
Аз погледнах към Хесер. И попитах:
— Борис Игнатиевич, кажете ми… Една вещица може ли да стане Светла?
Най-щастливите минути в живота на родителите на малко дете — това е от девет без петнайсет до девет вечерта. Петнайсет минути щастие, докато детето радостно гледа реклама на кисело мляко и шоколади (нищо, че това не е хубаво), а после залепва очи за Праска, Степашка и други подобни персонажи на предаването „Лека нощ, деца“.
Ако онези, които отделят време в телевизията за детските предавания, си седяха вечер с децата, а не ги прехвърляха на опитни гледачки, то „Лека нощ“ щеше да е дълго половин час. Или час.
Между другото, това доста би помогнало за повишаване на раждаемостта. Петнайсет минути, както и да ги гледаш, все пак са малко. Но поне можеше спокойно да пием чай.
Не разказах на Светлана подробности от това, което видяхме в апартамента на Саушкин. Впрочем, тя и сама прекрасно разбра всичко, дори по най-съкратения преразказ. Не, това не й развали апетита. Света продължаваше да пие чай. И по-лоши неща сме виждали в Патрула. Но тя, разбира се, помрачня.
— Имаме версия за Светлия. — казах аз, опитвайки се да прехвърля разговора на друга тема. — Хесер е проверил всички Висши и никой не е под подозрение. А и… по Едгар имаше много чародейства. Това е работа на вещица. Помислих си…
— Че Арина е сменила цвета? — Светлана ме погледна. — Може би.
— Ти тогава здраво я притисна. — казах аз. — Трябва да си почувствала съзнанието й. Как мислиш, възможно ли е да е станала Светла?
— За обикновен Различен това е невъзможно. — каза Светлана. — Или почти невъзможно… За Висш… за Арина…
Тя замълча, припомняйки си. Аз чаках, поглеждайки към екрана на телевизора, където тъжно момиченце влачеше на връвчица еднопръсти ръкавици, въобразявайки си, че това е кученце. Ужас! Сега ще изчезнат всички ръкавици от къщи. Надя, разбира се, няма да ги превърне в кученце, всяка магия си има граници. Но виж, кучетата-играчки в къщи ще се увеличат.
Време е да й купим кученце, иначе бял ден няма да видим.
— Може. — каза Светлана. — Може да стане Светла. Странно е в душата й, там всичко е объркано… а нямаше и особени зверства. Но Арина ми даде клетва, че цял век няма да убие нито човек, нито Различен. Не може да я престъпи.
— Ами тя не е убивала. — отбелязах аз. — А това, че е снабдявала Едгар с амулети, че му е повишила Силата… за това не е ставало въпрос. Арина е достатъчно мъдра, за да изтълкува забраната ти точно по този начин.
— Антоне, не обсъждаме правилният въпрос. — Светлана остави чашката. — Арина, станала Светла… някоя друга вълшебница — всичко това не е важно. Важно е да разберем друго — какво се опитват да постигнат? Какво ги е обединило? Стремежът да разрушат целия свят? Глупости! Само в глупавите филми има злодеи, които искат да разрушат света заради самото действие. Власт? Антоне, но и това е глупост! Те и сега имат достатъчно власт. Никой артефакт не може да ти осигури абсолютната власт, дори изработения преди хиляда и петстотин години от побъркан маг. Докато не разберем какво целят, какво искат да намерят на дъното на Сумрака, няма никакво значение Арина ли е, или не е Арина, станала ли е Светла, или се е маскирала така, че Томас не я е разпознал.
— Светле, имаш ли някакви догадки? — Престорих се, че не съм забелязал произнесеното от нея „ние“. Вярно казват, че никой не напуска Патрула изцяло.
— Венецът на всичко изтрива бариерите между слоевете на Сумрака… — Светлана помълча.
— Мамо, филмчето свърши! — завика Надя.
— Опитай се да го сравниш с Бялата Мъгла. Заклинанията явно имат един и същи корен. — Светлана стана и отиде до Надя. — Отиваме да си лягаш.
— Приказка! — настоя Надя.
— Днес няма да получиш. Трябва да поговорим с татко.
Надя обидено ме погледна, опипвайки тънката нишка с тюркоази на шията си. Измърмори:
— Непрекъснато говорите… И татко винаги пътува.
— Такава му е работата. — спокойно обясни Светлана, вдигайки дъщеря ни на ръце. — Нали знаеш, той се бори с тъмните сили.