— Случва се. — съгласи се Светлана. — Рядко, но съм чувала няколко истории. А и ти вече разказа…
Помълчахме.
— Може би заклинанието наистина ще ги върне обратно в нашия свят. — каза Светлана. — И това вече би накарало Едгар, Генадий и Арина да действат заедно. Не е само Саушкин, сигурно всички те са губили някой, когото са обичали. Сигурно всеки, който е загубил близък, такава възможност ще го… смути.
— Всекиго би смутила. — казах аз.
И ние се спогледахме тревожно. Добре е, че сега ни охраняват непрекъснато. Лошо е, че потенциалните ни врагове са трима Висши.
— Ще поставя няколко нови защитни заклинания за през нощта. — каза Светлана. — Не ме мисли за страхливка.
— До Венеца на Всичко може да се стигне със сила. — казах аз. — Да пробиеш Сумрака до седмия слой. Но аз не успях. Сигурно Надя ще успее. Ако знаех как може да се мине с ум… с хитрост… и аз бих използвал този артефакт. Нека оживеят. Светлите и Тъмните ще са по равно, ще се справим.
— А ако грешим и това е само бомба, която ще унищожи света?
— Ето затова предпочитам даже да не мисля как да се добера до артефакта. Нека Хесер и Завулон ги болят главите.
— Да си лягаме. — каза Светлана. — Утрото е по-мъдро от вечерта.
Но не си легнахме веднага. Първо Светлана постави около апартамента няколко нови защитни заклинания. А после и аз направих същото.
ТРЕТА ГЛАВА
Утрото беше толкова чисто и ясно, че вчерашното ни мрачно настроение сякаш се бе изпарило. Надечка безропотно изяде омразната й оризова каша, Светлана не каза и дума, когато мимоходом съобщих, че смятам да отида по-рано на работа. Затова пък предложи да се прибера по-рано и всички да отидем на кино, на някакъв семеен филм, който приятелките са й препоръчали. Представих си Тъмните, охраняващи Надя, които са принудени да гледат романтична приказка, където доброто, разбира се, побеждава злото, и се усмихнах.
— Непременно. Искам да разбера какво става там. Може би има някакъв напредък.
— Тогава щяха да ти се обадят. — разсея мечтите ми Светлана.
Но това не развали настроението ми. Аз бързо се приготвих, взех чантата с документи (да, какво да се прави, и Светлите магове трябва да се занимават с бумащина). Целунах дъщерята, жената и излязох от апартамента.
На долния етаж оживено си говореха Ромка — добродушен и тромав младеж, работещ от две години в Патрула, и симпатично слабичко момиче. Тъмна. От онези, които Завулон задели да ни охраняват.
Аз поздравих и двамата и продължих, клатейки глава.
Ето така започват романите с нещастен край. Като при Алиса и Игор…
Времето беше толкова хубаво, че за секунда се поколебах, стоейки до входа, дали да не ида пеша до метрото. От друга страна, изобщо не ми се искаше да се пъхам в метрото. Жега, блъсканица, претъпкани влакове — часът пик в московското метро свършваше около дванайсет часа през нощта.
А, не, по-добре с колата. Светлана не смяташе да ходи никъде. А като прегледам линиите на вероятностите, ще заобиколя задръстванията и ще съм на работа след двайсет минути.
Свалих защитните заклинания, които нямаше да ми навредят, но ще принуждават особено чувствителните шофьори да се отдръпват от колата ми, и седнах зад волана. Включих двигателя. Притворих очи, изучавайки откъде ще е най-добре да мина.
Резултатът беше обезкуражителен. Неизвестно защо всички вероятности се сливаха в пътя до Шереметиево. Откъде-накъде, та аз изобщо не смятах да ходя там!
Нещо пухкаво обви шията ми. И добродушен, леко напрегнат глас попита:
— Дълъг път ли го очаква кралят?
Погледнах в огледалото за обратно виждане. Картинката изобщо не ми хареса.
Едгар не го видях. Затова пък видях нещото, което ми сложи на шията — сребриста космата лента. Не ставаше за шал, в нея имаше нещо хищно… сякаш под сивата козина се криеха множество миниатюрни остри зъби.
Освен това видях Генадий Саушкин, който седеше отдясно на задната седалка. Лицето на вампира беше безпристрастно.
— Какво си намислил, Едгар? — попитах аз.
— Това не те засяга. — Едгар се разсмя неприятно. — Не си и помисляй да влизаш в Сумрака и не се опитвай да прилагаш магия. Лентата на шията ти съществува във всички слоеве на Сумрака… във всеки случай, до шестия включително. И ще ти откъсне главата при най-малкото използване на магия.
— Няма да проверявам. — казах аз. — А после?
— Ще ни поканиш ли в къщи? — попита невидимият Едгар. При тези думи лицето на Саушкин леко трепна.
— Не. Извинявай, но не ми е до гости.