— Тоест, може да те убивам? — поинтересува се Едгар.
— Нима си мислиш, че ще ви дам Надя? — Аз не се изплаших, дори не се учудих от въпроса. — Можеш да ме убиваш.
— Не че разчитах много на това. — каза Едгар. — Но Генадий настояваше на този въпрос… нали разбираш — много му се искаше да използва дъщеря ти.
— Така, както той използва сина си ли? — не се стърпях аз. И бях възнаграден с озъбената физиономия на вампира, от която мигновено изчезна всичко човешко.
— Тихо, тихо. — побутна ме по рамото Едгар. — Не се горещи. Че няма да мога да удържа Гена. Той ти е много обиден, нали се сещаш защо?
— Да. Не би ли могъл да се появиш? Неприятно е да говориш с празно място.
— Излизай от двора. — Едгар се ухили. — Не ми се иска твоите охранителчета да ни забележат… Ще ги разкъсаме — и дори няма да забележат. Но виж, може да си счупим зъбите в Светлана54.
Генадий отново се озъби, демонстрирайки, че зъбите му са пълен комплект, като четири от тях очевидно превъзхождаха човешките.
— Сигурен съм. — казах напълно искрено аз. Дадох газ и бавно изкарах колата от паркинга. Може би трябва да се забия в стълба? Не, така няма да ги изненадам, те са готови за такива действия… — Заради Надя направо ще ви стрие на прах.
— И затова смятам, — все така вежливо и миролюбиво продължи Едгар, — че изобщо не ни трябва разярена жена да ни следва по петите. Ще може ли дъщеря ти да пробие до седмия слой, няма ли да може — не е ясно. Шансовете не са по-големи от това, ако използваме само теб.
Аз изпръхтях.
— Май ще ви разочаровам, обаче не мога да надскоча себе си. Аз съм Висш, но не съм нулев. Трябва да си Мерлин, за да влезеш на седмия слой.
— Нали ти казвах, че трябва да вземем момичето. — тихо каза Генадий. — Нали ти казвах, че той няма да може!
— Тихо! — успокои го Едгар. — Ще може. Просто още не е достатъчно мотивиран, но ние ще му помогнем и той ще успее.
— Опитай. — казах аз. — Е, накъде да карам?
— Към Шереметиево-2, къде другаде. — Едгар се засмя. Невидимостта му бавно изчезваше и той се появяваше, отначало като полупрозрачна фигура, после — придобивайки цветове. Генадий така и не се появи, виждах го само в огледалото. — Мисля, че най-бързо ще е по околовръстното, нали? И се опитай да не се мотаеш. След час има самолет за Единбург. Мисля, че ще успеем да долетим, преди да открият изчезването ти. Изобщо не ми се иска да хабя последния заряд на Минойската Сфера за портал до Единбург. Но имай предвид, че ако закъснеем за самолета, ще минем през портала.
— Сигурно Арина ви чака в Единбург? — попитах аз.
— Карай, карай. — усмихна се Едгар. — А през това време ще ти обясня защо ще ни помогнеш.
— Много ми е любопитно. — казах аз. В гърдите ми се събираше топка, но изобщо не исках да показвам страха си. Макар че… какъв е смисълът? Вампирите инстинктивно усещат страха. Дори с магия е трудно да се скриеш от техните възприятия.
— Ти ще се стараеш заради дъщеря си, разбира се. — каза Едгар. — Заради дъщеря си и жена си. С Тъмните този номер няма да мине, но със Светлите — точно в десятката.
— Не можеш да стигнеш до тях.
— Сам — може и да не успея. Хесер и Завулон добре са се постарали. Преброих шестима пазачи. А ти за колко знаеш? За двамата млади глупаци на стълбите?
Аз премълчах.
— Предполагам, че са поне осем, ако не и дванайсет. — загрижено каза Едгар. — Няма смисъл да гадаем, защото и двамата дъртаци са решили да се презастраховат. Но ако до дома ти избухне взрив… не, не обикновен взрив, а ядрен… Тогава ще загинат дори Висшите Различни, Хирошима нагледно го доказа.
— Няма да направиш такова нещо, Едгар. — казах аз. — Ти си Тъмен, но не си психопат. Атомен взрив в центъра на Москва? Само за да убиеш жена ми и дъщеря ми? А колко хора ще загинат? Ами ако на някой не му издържат нервите и сметне това за ядрена атака и започне световна война?
— Именно! Най-хубавото е, — Едгар се засмя, — че дори Хесер да усети нещо нередно и изведе роднините ти извън Москва, това изобщо няма да промени ситуацията. От действията ти ще зависи съдбата на стотици хиляди, дори милиони хора. Добра примамка за Светъл, нали?
— Едгар. — попитах аз. — Какво се е случило с теб?
— Нищо. — Едгар се засмя с нервен, неестествен смях. — С мен всичко е наред!
— Загубил ли си някого, Едгар?
Зададох въпроса напосоки. Но Едгар мълчеше — и аз разбрах, че съм уцелил.
— Жена ми. — каза той накрая. — Анабел.
— Ти каза, че си с нея в Крит. — спомних си аз.
— Бях. Точно преди година. Връщахме се от плажа към хотела, вървяхме край пътя… До нас мина камион. Шофьора не овладя камиона и я блъсна с осемдесет километра в час. Нищо не успях да направя.