— Едгар, ако бях напълно убеден, че Венецът ще върне отишлите си Различни, бих ви помогнал. Но аз не съм убеден в това. — Аз завих по Ленинградското шосе. — Това първо.
— Продължавай. — любезно предложи Едгар.
— Но дори и да исках да ви помогна, охраната на артефакта в Единбург е засилена. За всички е ясно, че отново ще се втурнеш натам. И предполагам, че вече е преброено и пресметнато колко и каква магия си откраднал от хранилището, така че твоите амулети няма да са изненада. Просто няма да можем да минем. Това второ.
— Повярвай ми, свърших добра работа. — гордо каза Едгар. — Сега в Инквизицията не знаят какво са имали, какво са нямали и какво е останало. Инквизицията е много, много силно бюрократизирана структура. Явно това е съдбата на всяка надправителствена организация, независимо дали човешка или наша. Ще ни е трудно, но ще минем. Дори и да не ни помогнеш… предполагам, че е невъзможно да те принуждавам да убиваш Светли.
— Трябваше да вземем момиченцето, тогава щеше да помогне. — изскърца със зъби Генадий.
— Разкарай се. — отвърна Едгар. — Защо е тази грубост? Трябва да си по-хуманен, Генадий.
— Преди бях хуманен. — каза вампирът. — Когато убиха Костя, също бях хуманен. Докато не си отиде Полина. Стига ми толкова!
— И все пак, трябва да се опитаме да преодоляваме разногласията, след като вече сме в един отбор. — разсъдливо каза Едгар. — Да не се принизяваме до оскърбления, да не заплашваме роднините и близките… напразно. Това ли е всичко, Антоне?
— Не, остана още една малка забележка. Не мога да сляза на седмия слой. До шестия стигнах — на нерви, на адреналин. Успях. Но после има такава бариера, че никога няма да мога да я пробия. И в Патрулите оценяваха мощността на бариерата — никакъв външен приток на Сила няма да помогне.
— Защо?
— Защото не е въпроса в Силата като такава! Тя и без това си нахлува през дупката над „Шотландските подземия“ — вземай колкото искаш! Само че със Силата трябва да се работи, да я пропускаш през себе си. Е, ще подадеш изкуствено Сила, ще я източиш от хората, от артефактите… и какво? Напрежението в мрежата също не трябва да се повишава до безкрайност, проводникът ще се стопи. Трябва ти свръхпроводник, разбираш ли? А такъв свръхпроводник може да е само нулев Различен, който изобщо не изработва магическа енергия!
— Ох, тези технически аналогии. — Едгар въздъхна. — Генадий, а ти разбра ли?
— Разбрах. Казвах ти…
— Добре, млък. Антоне, разбирам, че не можеш да се надскочиш. И аз няма да мога…
— Едгар, а откога си Висш?
Бившият Инквизитор се усмихна:
— Отскоро. Не обръщай внимание.
— Добре, премахнал си регистрацията на Генадий. — размишлявах на глас аз. — Това добре, сигурно сте го учили в Инквизицията. Но нивото може да се вдигне само с „Фуаран“. Книгата изгоря…
— Виж, никой не чака чудеса от теб. От теб се иска съобразителност. Намери обиколен път.
— Сигурен съм, че Томас-Римуващия е търсил този път стотици години.
— Но той не е имал жена и дъщеря, под които може да гръмне ядрен заряд. — Едгар си погледна часовника. — Точно навреме. Юнак, добре шофираш. А сега слушай — няма да вкарваш колата в гаража, няма смисъл. Само излишни следи. При входа за заминаващи ще ни чака едно момче, ще му дадеш ключовете. На човека е платено да откара колата ти до охраняем паркинг и да плати за три денонощия. Като се върнеш, ще можеш да я вземеш.
— Ако се върнеш. — добави Генадий.
— Извинявай, но според мен шансовете му са по-големи от нашите. — сряза го Едгар. — И така, сега бързо-бързо ще минем контролите, при това няма да привличаш вниманието на Различните в митницата. На Светлия не му трябват излишни жертви, нали? Ще седнем в самолета, ще пийнеш кафе, може даже и глътка коняк. И ще мислиш. Добре ще помислиш. Така, че да чувам как ти скърца мозъка. И ще е много добре, ако в Единбург вече знаеш как да вземем Венеца на Всичко. Защото времето ни е малко. Само дванайсет часа до взрива.
— Ти си мръсник. — казах аз.
— Не, аз съм много ефективен мениджър по персонала. — усмихна се Едгар.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Има такива думи, от които човек изпада в ступор без каквато и да е магия.
Например: „Разкажи нещо смешно“. Дори току-що да сте прочели нова книга на Пратчет или да сте намерили в интернет десетки наистина смешни и нови вицове — всичко моментално ви се изпарява от главата.
Още по-добре действат думите „Сядай и мисли“. Веднага се сещам за училището — контролна по алгебра или някакво съчинение, умореното лице на учителя, който вече не очаква нищо хубаво от подопечните си.