Този път летяхме директно за Единбург, с „Аерофлот“. Ако това беше обикновена командировка, нямаше да имам нищо против — в Шотландия ми хареса. Още повече, че Едгар, разбира се, беше взел места за бизнес-класа. Трима разярени сънародници, явно способни да купят целия „Боинг-767“ на който летяхме, беснееха край регистрацията — билетите им се оказаха невалидни. Не казах нищо, но изпитах лека надежда. Повечето от хорските неприятности с дублирани или недействителни билети са следствие от машинациите на някой Различен, по-често Тъмен, но понякога и Светъл. Затова всички подобни случаи се проследяват от Патрулите. Е, всички — само на теория, на практика — само сериозните скандали. В нашия случай се заформяше страхотен скандал…
Но се опасявам, че разследването няма да е толкова оперативно, колкото ми е нужно. Още повече сега, когато цяла Москва издирва Саушкин…
Митническия пост също беше подсилен. Вместо двама Различни дежуреха цели четирима — паритета се спазваше твърдо. Таях слаби надежди, че за подсилването ще изпратят някой от нашите и той ще ме забележи, но не — всички Различни бяха от подмосковските отдели, в нашия случай — от Химки. Освен това още преди регистрацията Едгар ни раздаде фалшиви паспорти и ни маскира толкова качествено, че никой Различен от четвърто-пето ниво не би разкрил измамата. И така преминах покрай колегите си с името на петербургския жител Александър Петерсон. Генадий стана Константин Арбенин, а как се нарече самия Едгар — не успях да чуя.
Вече в самолета, получил обещаното от Едгар кафе с коняк, аз разбрах, че съм изгубил. Пухената лента на шията, която си спечели няколко недоумяващи погледа още на митническата проверка, от време на време се стягаше, а понякога и драскаше кожата ми с миниатюрни нокти… или зъбки. Само дето не мъркаше, чакайки да използвам магия. Дори си спомних как се нарича това нещо. Котка на Шрьодингер. Сигурно затова, че никой не е успял да разбере дали това нещо е живо или все пак е мъртво. Котката на Шрьодингер се използваше в Инквизицията за конвоиране на най-опасните престъпници. Тази гадина никога не пропускаше. Между другото, ако не бъркам, тя е единствена по рода си. Едгар е откраднал наистина уникални артефакти.
— Пий си кафето. — любезно каза Едгар.
Бяха ме настанили до прозореца, до мен седна Генадий. Едгар седна зад мен, като при това се погрижи никой да не заеме мястото до него: озадачения, но даже непротестиращ пътник го преместиха някъде в икономичната класа, сипейки извинения и обещавайки безброй бонуси за компенсация. Изобщо, „Аерофлот“ създаваше учудващо добро впечатление. Не беше по-зле от западните превозвачи, а за някои неща дори беше по-добър. Жалко само, че няма да успея да се наслаждавам на полета, с тази компания край мен.
Пих кафе с дъх на коняк. Гледах как лайнера рулира на пистата. Зад гърба ми Едгар прошепна нещо — и шумът изчезна. Сфера на Мълчанието. Какво пък, разумно, сега нито ще ни пречат, нито ще ни чуват. Добре, че за разлика от вълшебника Хатабич от приказката, Едгар има и други методи за борба с шума, освен спирането на двигателите…
Той се подиграваше. Разбира се, подиграваше се с нещастните ловци на съкровището. Но се считаше за задължен да даде намек, това е било сред неписаните правила на играта през онези времена. Значи — има път.
Напред-назад…
Може би трябва да се „разлюлея“? Както когато вадиш заседнал в кал автомобил… изкуство, напълно забравено от масите в епохата на автоматичните скоростни кутии. Слизаш до шесто ниво, връщаш се назад, пак в шесто, вече със засилка…
Пълни глупости. Само един път успях да сляза до шесто, и то като си поемах дъх след всеки преход. Добре, да предположим, че мога като Хесер да изскачам директно от дълбините на Сумрака. Все пак няма да мога да се „разлюлея“.
Да повторим разсъжденията от самото начало.
Тук всичко е ясно. Надписът беше на шестия слой, Венецът на Всичко е скрит на седмия. Хитрият Мерлин е оставил указателен знак там, където може да стигне само най-силния и умел маг… ех, все пак е доста приятно! Та аз стигнах до там!
Обаче тук не се казва нищо особено. Просто преамбюл. Встъпителни думи. Да се надяваме, че Томас-Римуващия е превел всичко адекватно… впрочем, така би трябвало да направи великия бард, при това — прародител на Лермонтов.
И тук всичко е що-годе ясно. Мерлин е оставил решението дали да се използва артефакта на онези, които са му равни. По сила, по ум — няма значение.