— Супер! — искрено казах аз.
— Жалко, че си за Лондон. — въздъхна Егор. — Бих те поканил на представление.
И тук направих глупост. Казах:
— Не съм за Лондон, Егор. И аз отивам в Единбург.
Рядко можеш да видиш как радостта бързо напуска лицето, за да се смени с неприязън и дори с презрение.
— Ясно. За какво съм ви потрябвал пак?
— Егор, ти… — аз се запънах.
Ще ми стигне ли смелостта да кажа, че той няма нищо общо?
Не.
Защото аз самият не вярвам в това.
— Ясно. — повтори Егор. Обърна се отиде в средата на салона. Не ми оставаше нищо друго, освен да вляза в кабинката и да затворя вратата след себе си.
Миришеше на цигари. Независимо от всички забрани, пушачите винаги одимяват тоалетните кабинки. Погледнах в огледалото — посмачкано лице на недоспал човек. Нищо, че съм много повече и много по-малко от човек… Прииска ми се да тресна чело в огледалото, което и направих, шепнейки само с устни: „Идиот, идиот, идиот…“.
Разпуснах се. Повярвах, че ми предстои банална командировка.
Нима това е възможно, когато те изпраща лично Хесер?
Наплисках си лицето със студена вода и поседях, гледайки злобно към отражението си. После все пак използвах тоалетната, натиснах педала, пускайки в металната чиния синя дезинфекцираща течност, измих си ръцете и още веднъж си наплисках лицето.
Чия е тази операция? На Хесер или на Завулон?
Кой ме изпрати в едно и също направление с Егор, момчето, което не стана Различен. Защо?
Чия е играта, какви са правилата, и — най-важното — колко фигури ще има на дъската?
Извадих от джоба подаръка на Завулон. Костта беше матовожълта, но някак знаех, че фигурката изобразява черен вълк. Масивен черен вълк, вдигнал глава в тъжен призивен вой.
Връзка, помощ, съвет…
Статуетката изглеждаше съвсем обикновена, в сувенирните магазини такива има с хиляди, само че от пластмаса, не от кост. Но аз чувствах магията, която пронизваше фигурата. Трябва само да я стисна в ръка… и да поискам. Само това.
Трябва ли ми помощ от Тъмните?
Подтискайки изкушението да пусна фигурката в тоалетната, аз я прибрах в джоба.
Няма зрители, които да оценят патетичния жест.
Порових се из джобовете и намерих пакет цигари. Не пуша толкова често, че да страдам по време на четиричасов полет, но сега ми се искаше да се отдам на простите човешки слабости. Това е присъщо на всички Различни — колкото по-възрастни ставаме, толкова повече придобиваме малки глупави навици. Сякаш се вкопчваме и в най-дребните проявления на своята природа — а няма по-надеждна котва от пороците.
Впрочем, откривайки че запалката е останала в джоба на сакото, аз без никакво колебание създадох между палеца и показалеца си високотемпературна дъга — и запалих от магическият огън.
Начинаещите Различни се опитват да правят всичко с магия.
Те се бръснат с Кристалното Острие, докато не си отрежат половината буза или ухото. Затоплят си обяда с огнени файърболи, разплисквайки супа по стените и изстъргват котлетите от тавана. Проверяват линията на вероятностите преди да седнат в мудния тролейбус.
На тях им харесва самият процес на прилагането на магия. Ако можеха, биха си бърсали задника с магия.
После Различните порастват, поумняват и алчността им се разгаря. Те разбират, че енергията винаги си остава енергия и е по-правилно да станеш от креслото и да отидеш до ключа, вместо да се протягаш с чист поток Сила, че електричеството ще затопли бифтека много по-добре от магическия огън, а драскотината е по-добре да бъде залепена с лейкопласт, пазейки Авицена за по-сериозни наранявания.
А после, разбира се, ако Различният не е обречен да остане на най-ниските нива на Силата, идват истинските умения. И ти вече не обръщаш внимание как палиш цигарата си — със запалка или с магия.
Пуснах струйка дим.
Хесер?
Завулон?
Добре, няма смисъл да гадая. Трябва много добре да запомня, че всичко ще бъде доста по-сложно, отколкото ми се струваше отначало. И да се връщам на мястото си — скоро ще кацнем.
Над Ламанша, както си трябваше, малко ни разтърси. Но кацнахме меко, а обикновеният паспортен контрол мина бързо. Останалите пътници тръгнаха за багажа си (освен неинициирания Егор, в самолета нямаше нито един Различен) и аз, изоставайки малко от тълпата, намерих сянката си на пода. Вгледах се в сивия силует, принуждавайки го да придобие обем и да се вдигне срещу мен. Прекрачих в сянката си — и влязох в Сумрака.
Тук всичко беше почти същото. Стени, прозорци, врати. Само че всичко е сиво, безцветно. Обикновените хора от реалния свят плуваха като бавни сенки. Сами не знаейки защо, те старателно заобикаляха с нищо неотличимия участък от коридора, като при това ускоряваха ход.