Едгар се замисли. Или по скоро — преструваше се, че мисли. Сигурно отдавна е определил границите, до които може да отстъпи.
— Уточнявам. — каза той, гледайки въртящото се топче от Светлина и Тъмнина на дланта си. — Ще заповядам да не взривяват бомбата в Москва веднага след като сметнем думите ти за истина. Ще сваля Котката преди да тръгнем за Венеца. Но ти ще бъдеш до нас, привързан с клетва да не ни пречиш. Това е максимума, на който съм съгласен.
Сега беше мой ред да се преструвам, че обмислям. Съгласен ли съм или не с тези условия? Ако смятах да кажа истината, най-вероятно трябваше да продължавам да искам…
— Още едно уточнение. — казах аз. — Не само ще свалиш Котката, но и ще ми позволиш да се отдалеча на безопасно разстояние. Не искам неволно да влизам в бой на ваша страна!
— В бой? — с любопитство каза Едгар. — Предполагам, че нямаш предвид бой със сътрудниците на Лермонт?
— Не, не с тях. — Аз се усмихнах. — И без тях ще имате достатъчно проблеми, повярвай ми.
— Добре. — каза Едгар. — Ще ти позволя да се отдалечиш на безопасно разстояние преди да тръгнем за Венеца. Но след това ще се задължиш да се върнеш за дуела с Генадий. Той… той много иска това.
— Съгласен съм. — казах аз. Протегнах ръка. — Кълна се в Светлината.
На дланта ми възникна и моментално изчезна огнена сфера. Котката на шията ми недоволно се сви — и се отпусна. Това не беше моя магия, изначалната Сила сама решаваше дали да потвърди думите на мага или не.
— Генадий, а ти потвърждаваш ли задълженията на Едгар? — попитах аз.
— Да. — Той не се опита да се закълне в Тъмнината. Изначалната Сила рядко обръща внимание на вампирите. Но аз му вярвах. Все пак за Генадий беше по-важно да си върне сина и жената. Отмъщението отиде да втори план.
Внезапно се досетих, че Сферата на Мълчанието не пречеше на пътниците да наблюдават неочакваната илюминация и се огледах.
Не, всичко беше наред. Пътникът от другата страна на пътеката спеше. Съседът му до прозореца работеше на ноутбук. Какви юнаци са тези делови хора…
— Да се слезе на седмия слой е невъзможно. — казах аз. — По никакъв начин. На това е способен само нулев маг… или онзи, който се е развъплътил и е отишъл в Сумрака.
Генадий се напрегна. Едгар попита с леден тон:
— Това ли е съветът ти?
— Не. — поклатих глава аз. — Мерлин е обяснил всичко много добре. Вие просто сте се заинатили с тази идея за седмия слой! Е, не само вие… — самокритично добавих аз. — А Мерлин не е оставил просто инструкции за вземане на Венеца! Той е говорил за проблема като цяло. За възможността да се срещнеш с отишлите си!
Едгар и Генадий се спогледаха.
Да, това би трябвало да ги заинтересува. И успя.
— Върви напред, ако си силен като мен! — изрецитирах аз. — За какво говори? За пътя към седмия слой, където живеят отишлите си! А ако не си нулев маг, тогава какво? Тогава ти трябва артефакта, създаден от Мерлин. Венеца на Всичко. И къде да го вземеш? Надписът на шестия слой гласи: „Върви назад, ако си умен като мен“! А какво има на петия слой?
— Стражът. Голем в облика на двуглава змия. — Едгар присви очи.
— Глава и опашка, всичко е слято в едно! — тържествуващо казах аз. — Това не е просто страж, идиоти! Това е обвивка, защита на артефакта! Чел ли си приказки като малък? Смъртта на Кащей е в яйце, яйцето — в патица, патицата — в сандък… И тук е същия принцип. Между другото, — в прилив на вдъхновение добавих аз, — няма да се учудя, ако когато разкъсате голема на две, от него да излезе още някаква твар. Или дори да излети. Най-вероятно ще се опита да избяга, така че бъдете готови да свалите летяща цел!
— Така животът и смъртта са неразделни. — каза Едгар. И се замисли.
— Смъртта на голема — нов живот за отишлите си. — прошепна Генадий. — Едгар, може ли това да е истина?
Едгар мислеше. Нещо си припомняше.
— Между другото, вероятно Венецът е активатор на голема. — добавих аз. — Мерлин е обичал простите и изящни решения.
— Имало е два случая в историята, когато големът-страж е служил едновременно и като обвивка на пазеното. — каза Едгар. — И за първи път тази хитрост е използвал един от учениците на Мерлин.
Мислено благодарих на неизвестния ми маг, който толкова удачно потвърди думите ми. Но си позволих само замислено кимване:
— Ето. Сигурно Мерлин е споделил идеята си с него. Или той е помагал на учителя си да създадат голема-змия.
Едгар кимна. Каза:
— Ако имахме руната… С нея най-лесно щяхме да неутрализираме голема…
Той повярва.
— Сами сте си виновни. — казах аз. — Не трябваше да организирате тайни общества, а да изложите догадките си за всеобщо обсъждане. Всеки Различен е губил някого…