Всички те са еднакви — и хората, и Различните, жадни за слава, пари, кръв, открили, че най-краткият път винаги е тъмния.
На тях винаги някой им пречи и винаги някой е виновен за нещо.
Сигурно, когато Генадий Саушкин е искал да спаси умиращият си син, той наистина е искал да направи добро. Не с цялата си душа, разбира се, той вече не е имал душа. Но с разума и сърцето си той не е искал да се примири със смъртта му. Точно както не иска да се примири и сега. И тъмният път се оказал толкова прост и толкова достъпен…
Той още дълго е балансирал на самия ръб, ако у вампирите изобщо е останала някаква граница. Той не е убивал. Той дори се опитваше да бъде честен и добър, и успяваше. Дори успя да възпита Костя почти като човек.
Но късите пътища се отличават от дългите по това, че за тях взимат такса за преминаване. И на тъмните пътища много обичат да обявяват цената в края на пътя.
— Доволен ли си от обясненията му? — попитах аз.
— Огорчен съм. — отвърна Едгар. — Но вече нищо не може да се направи.
— Има неща, които не могат да се поправят. — съгласих се аз.
А за себе си добавих: „Но има и такива, които могат да се поправят“.
Гишето на сумрачния митнически контрол в Единбург беше празно. Имаше някакви бланки, дори търсещ амулет, светещ с равна млечнобяла светлина: последен оттук е минал Светъл. Дежурните ги нямаше. Или дежурен? Едва ли тук има много работа…
В Сумрака ме вкара Едгар. Аз все още не можех да използвам магия, а проклетата шрьодингерова Котка на шията ми неспокойно шаваше и от време на време пускаше нокти. Веднъж погледнах към Генадий — и се отвърнах. Ама че вид. Какво говореше Завулон за човешките деца, играещи на вампири? Трябва да им покажем как изглежда вампира в действителност. Покрити с язви бузи; зелено-сива кожа; мътни и празни белезникави очи, приличащи на твърдо сварени яйца, на които са махнали черупката.
Минахме покрай гишето, завихме в някакъв служебен коридор през затворена в реалния свят врата. Влязохме в малко помещение — или лошо мебелирана стая за почивка, или склад за остарели, но все още не бракувани мебели: кресла с огънати облегалки и счупени крака, рафтове с някакви прашни кутии и буркани, рула балатум с мрачна окраска.
Едгар ме дръпна за рамото, изваждайки ме в реалния свят. Кихнах. Да, със сигурност е склад за боклуци. Примигах, привиквайки към слабото осветление — прозорците бяха плътно покрити от щори. И се усмихнах. Какво пък, можех смело да си добавя още една точка.
В най-добре запазеното кресло седеше красива чернокоса жена. Простото всекидневно облекло — панталони и блузка — й стоеше напълно неуместно. Тук трябваше или дълга рокля, подчертаваща женствеността, или нещо въздушно, бяло, полупрозрачно, или съвсем нищо.
Макар че… тя беше способна да украси със себе си всяка дреха. Дори дрехите на клошар.
Отново й се залюбувах. Както първият път, когато пътищата ни се пресякоха.
— Здравей, Арина. — казах аз.
— Здравей, чароплете. — Тя протегна ръка и аз докоснах дланта й с устни.
Въпреки че съм я виждал в сумрачното й превъплъщение.
Въпреки че знаех, че това разкошно жизнерадостно и здраво тяло съществува само в човешкия свят.
— Не се учуди. — каза Арина.
— Изобщо. — поклатих глава аз.
— Той знаеше. — обади се Едгар. И по интонацията му изведнъж разбрах, че той не е най-главния в троицата. Може би той е забъркал цялата каша. И именно той е снабдил „Последния Патрул“ с бойна магия. Но Едгар не е главния.
— Светлана ли се досети? — предположи Арина.
— Заедно решихме така. — казах аз. — Между другото, ти сега нали си Светла? Извинявай, но няма да рискувам да погледна аурата ти… тук едно Котенце ми дреме на рамото…
— Светла съм. — спокойно каза Арина. — И това ли не е новост за теб, че Великите могат да си сменят цвета?
— Нали Мерлин го е сменил. — казах аз. — Имам въпрос към теб, вещице… или каква си сега? Целителка?
Арина мълчеше.
— Ти даде обещание на жена ми. Клетва. Че сто години…
— Няма да причина вреда на никого, нито Различен, нито човек, освен при самозащита. — продължи Арина.