— Нима смяната на цвета те избави от клетвата?
— Но аз не съм убивала никого, Антоне. Това, че въоръжавах Едгар и Генадий, е съвсем друго нещо. Това не се забранява от клетвата.
— Съжалила те е Светлана. — казах аз. — Съжалила те е.
— Може би не напразно ме е съжалила, Антоне? — усмихна се Арина. — Ето… станах Светла. На жена ти и дъщеря ти не съм навредила, нали?
— А какво ще кажеш за ядрения заряд, който Едгар заплашва да взриви до дома ни? След колко часа? — Аз погледнах към бившия Инквизитор.
Едгар вдигна ръка. Погледна си часовника. И каза:
— Виждаш ли каква е работата, Антоне… За да си наистина заинтересован от успеха на нашето дело, трябваше да изпиташ лична потребност за това.
Той още не беше завършил — в слепоочията ми задумка тежко, а пред очите ми сякаш увисна мъгла.
— Взривът беше преди пет минути. — хладнокръвно каза Едгар. — Не съм нарушил клетвата, защото времето беше определено още вчера… И не се ядосвай, моля те. Ако Котката на Шрьодингер те убие, това няма да помогне на жена ти и дъщеря ти.
Аз изобщо не възнамерявах да използвам магия.
Мъртвите винаги имат проблем с отмъщението. Дори мъртвите Различни. Защо са ми такива проблеми?
Ударих Едгар с крак. Може би не толкова красиво като Олга, когато изби ключалката във вратата на Саушкин. Но очевидно — по-силно.
Едгар отлетя към стената, удари си главата в нея и бавно се плъзна надолу, стискайки с ръце чатала си.
А Генадий увисна върху мен. С нечовешка сила обхвана гърдите ми, а с другата ръка отметна главата ми и оголи зъби…
— Гена! — Арина каза само една дума, но зъбите на вампира моментално се прибраха. — Едгар сам си го изпроси. Антоне, успокой се. Нашият сив приятел греши.
Едгар стенеше, търкаляйки се по пода и стискайки чатала си. Добре съм го нацелил.
— Нямало е никакъв взрив. — продължи Арина. Стана, приближи се до нас. Погледна в лицето ми. — Ей, Антоне! Успокой се. Нямало е взрив!
Аз погледнах в очите й. И кимнах.
Тя казваше истината.
— Как… нямало… — изстена Едгар от ъгъла.
— Нали ти казвах, че не ми харесва тази идея. — каза Арина. — И да бях останала Тъмна — пак не би ми харесала! Нямало е взрив. Престъпниците, откраднали тактически ядрен заряд, са се разкаяли и са го върнали на властите. Сега ги разпитват, — тя въздъхна, — и, боя се, не много хуманно. Нямало е взрив и няма да има.
— Арина! — Едгар дори престана да стене. — Защо? Поне да го бяхме запазили… за гаранция…
— Вече не мога така. — усмихвайки се мило, обясни Арина. — За съжаление не мога. Още в началото ти казах — директно ще спирам масови акции по унищожаване на хора.
— Тогава защо… позволи да започнем с това… — Едгар с мъка се надигна. Погледна ме с ненавист. — Гадина! Всичко… ми потроши!
— А в следващите седемдесет и седем пъти то няма да ти трябва. — с удоволствие казах аз. — Не забеляза ли заклинанието, което ти метна Афанди?
Арина се засмя:
— Ето какво било! Старият шегаджия Афанди… Да, следващите седемдесет и пет пъти, Едгар, ще досаждаш на някой друг.
— Защо позволи? — с болка в гласа повтори Едгар.
— За да говориш убедително! Антон би усетил лъжата дори и с Котката на шията. Саушкин, моля ви, пуснете нашия гост. Той вече няма да се бие. Момчетата винаги изясняват отношенията си по най-примитивния начин…
Генадий неохотно ме пусна и седна директно на пода, свивайки крака по турски. Аз потърсих по-хубаво кресло и седнах, демонстративно не искайки разрешение. Арина също се върна в креслото си. Едгар, откривайки че само той стои прав, а освен това се държи за удареното място, също седна.
— И така, всички се успокоиха и можем спокойно да поговорим. — каза Арина с гласът на любезна притежателка на литературен салон, пред чийто очи един поет току-що е оскубал къдриците на друг. — Мир, мир и мир! Антоне, нека ти обясня… нали разбираш, на мен ми е по-трудно да лъжа, отколкото на Гена или Едгар. Ние не искаме никакви ужаси. Ние не възнамеряваме да унищожаваме света. Ние не възнамеряваме да унищожаваме хората. Ние само ще съживим отишлите си.
— Арина, а теб с какво те хванаха? — казах аз. — Любим? Дете?
В очите на Арина се промъкна тъга.
— Любим… имах любим, чароплете. Имаше го, няма го вече. Дори човешкия си век не изживя, загина… Имах и дъщеря. По-рано, още преди него. И тя умря. На четири годинки… от чума. Не бях до нея, не успях да я спася. И Венецът няма да ги върне, хора бяха. Ако са отишли някъде — до там няма път, не могат да се върнат.
— Тогава защо… — Незавършения въпрос увисна във въздуха.