— Венецът на Всичко е на петия слой. — казах аз. — Могли сте да го вземете още преди две седмици!
Арина присви очи докато ме гледаше. А аз започнах да разказвам онова, което казах на Едгар и Генадий в самолета. За крачката назад. За главата и опашката. За голема.
— Като че ли лъжеш. — замислено каза Арина. — И то гладко… Но някак е много просто, точно в стила на Мерлин. А? Какво ще кажеш?
— И аз мисля, че лъже. — неочаквано я подкрепи Генадий, който в самолета не показа никакво недоверие. — Трябваше да вземем дъщеря му…
— Гена, дори и в най-страшния ти кошмар да не ти се присъни, че си пипнал това момиче. — тихо каза Арина. — Ясно ли е?
— Ясно. — мигновено се укроти Генадий.
— Е, какво, чароплете? Истината ли казваш, или лъжеш? — Арина ме гледаше в очите. — А?
— Истина ли? — Аз се наведох напред. Сега можеше да ме спаси само яростта… и честността, разбира се. — Аз да не съм Мерлин? Откъде да зная истината? Окачиха ми тази твар на шията, заплашиха да взривят половин Москва заедно с жена ми и дъщеря ми, а после ми наредиха да измисля как да вземат артефакта! Откъде да знам дали съм прав или не? Аз мислих. Струва ми се, че това може да е правилният отговор! Но никой няма да ти даде гаранции, включително и аз!
— Какво искате от мен, мъчители мои… може би да ви изсвиря „Мурка“? — неочаквано каза Едгар.
Не разбрах веднага, че се е пошегувал. Той рядко прави това.
— И все пак, в тази версия има нещо. — добави Едгар, гледайки ме с неприязън. — Прилича на истина.
Арина въздъхна. Разпери ръце. Каза:
— Какво пък, не ни остава нищо друго, освен да проверим. Да тръгваме.
— Стоп. — казах аз. — Едгар обеща, че ще свали Котката.
— След като си обещал — сваляй я. — след кратък размисъл нареди Арина. — Но ти имай предвид, Антоне, сега си силен, но ние сме трима и не сме по-слаби от теб. Дори не си помисляй да правиш номера.
ШЕСТА ГЛАВА
Генадий шофираше. Явно Едгар и Арина смятаха, че те по-успешно ще ме сдържат, ако се опитам да избягам или да ги нападна. Аз седях на задната седалка, отляво седеше Едгар, отдясно — Арина.
Не се опитвах да избягам или да ги нападна — те имаха твърде много козове в запас. Наистина, свалиха котката от шията ми; кожата по врата ми беше издраскана и сърбеше.
— Венецът се охранява много по-сериозно. — отбелязах аз. — Не се ли страхуваш от побоища, Арина? Съвестта ти ще издържи ли?
— Ще минем с малко кръв. — уверено каза Арина. — Доколкото е възможно.
Аз много се съмнявах, че това е възможно, но не започнах да споря. Мълчаливо гледах предградието, през което минавахме, сякаш се надявах да видя Лермонт или неговия чернокож помощник и поне с поглед или жест да ги предупредя…
Ако се опитам да избягам, най-вероятно ще ме заловят… Трябва да чакам.
Едва се свечеряваше, започваше най-туристическото време, но днес Единбург изглеждаше съвсем различен, отколкото преди две седмици. Хората по улиците бяха някак притихнали, мрачни, небето беше покрито с дим, над града кръжаха разтревожени от нещо птици.
Какво пък, всичко в света усеща приближаването на катаклизма. Даже хората и птиците…
Телефона в джоба ми иззвъня. Едгар трепна и се напрегна. Аз погледнах въпросително Арина.
— Отговори, но бъди благоразумен. — каза тя.
Аз погледнах слушалката. Светлана.
— Да.
Връзката, сякаш напук, беше прекрасна. Не можеш и да предположиш, че ни делят хиляди километри.
— Още ли си на работа, Антоне?
— Да. — казах аз. — Пътувам с кола.
Арина ме гледаше внимателно. Сигурно чуваше всяка дума, произнесена от Светлана.
— Нарочно не ти се обаждах. Казаха ми, че имало някакво произшествие… някакви терористи, заредени с магия… заради това ли се бавиш?
Слабо огънче на надеждата се разгоря в гърдите ми. Аз още не се бях забавил! Светлана не можеше да ме чака толкова рано от работа.
— Заради това, разбира се. — казах аз.
Хайде, досети се! Използвай магия! Можеш да разбереш къде се намирам. Да вдигнеш тревога. Да предупредиш Хесер, той ще се свърже с Лермонт. Ако Нощният Патрул на Единбург очаква нападението, това ще е краят на „Последния Патрул“.
— Все пак не се задържай много. — помоли Светлана. — Какво, да не би да нямаш подчинени? Не поемай всички задачи. Става ли?
— Непременно. — казах аз.
— Със Семьон ли си? — небрежно попита Светлана.