Не успях да отговоря — Арина поклати глава. Е, да, ако Светлана подозира нещо, след положителен отговор може да се обади на Семьон.
— Не. — казах аз. — Сам съм. Имам специална задача.
— Искаш ли да ти помогна? Нещо много се застоях в къщи. — Светлана се засмя.
Арина се напрегна.
— Няма смисъл, истинска глупост е. — казах аз. — Инспекция.
— Е, добре. — каза Светлана с леко огорчение. — Обади се, ако ще се забавиш още. Ой, Надя нещо прави там, чао…
Тя прекъсна връзката. А аз започнах да прибирам телефона в джоба. И, гледайки право в лицето успокоилата се Арина, натиснах три пъти бутоните на телефона. Входящи позвънявания — набиране на последният номер — отказ.
Край. Не рискувах да оставя телефона включен, Арина може да чуе звуците на позвъняването откъм джоба ми. Минало ли е обаждането, успяла ли е да го обработи международната телефонна мрежа, ако повикването е отказано? Не знам. Остава само да се надявам на алчността на мобилните оператори, за които е по-изгодно да пропуснат обаждането и да вземат пари от сметката.
Е, и на това, че когато телефона на Светлана звънне и спре, тя няма да ми се обади, а ще използва магия. Арина и Едгар са доста по-възрастни и по-мъдри от мен. Но затова пък мобилният телефон винаги ще си остане за тях преносим вариант на огромният агрегат, в който е трябвало да се вика силно: „Госпожице! Госпожице! Свържете ме със Смолни!“.
— Тя е заподозряла нещо. — каза Едгар. — Ти не трябваше с бомбата… дори и да не я беше взривила, поне щяхме да имаме коз!
— Няма нищо. — каза Арина. — Дори и да подозира нещо… те вече нямат време. Антоне, дай ми телефона си.
В погледа й се появи подозрение. Аз мълчешком й подадох телефона си, демонстративно изваждайки го с крайчеца на пръстите си, без да пипам бутоните.
Арина го взе и се убеди, че е в режим на очакване. Сви рамене и го изключи.
— Ще минем без обаждания, става ли? Ако трябва да се обадиш, ще ти дам моя телефон.
— Няма ли да те разоря? — вежливо се поинтересувах аз.
— Няма. — Арина наистина извади своя телефон. Набра номер — не от телефонната книга, а както едно време — въвеждайки всяка цифра поотделно. Вдигна телефона до ухото си, изчака да й отговорят и тихо каза: — Време е. Действай.
— Още ли не са свършили съучастниците? — попитах аз.
— Това не са съучастници, Антоне. Това са наемни работници. Хората могат да бъдат напълно ефективни съюзници, ако ги снабдиш с известно количество амулети. Особено такива, каквито има Едгар.
Аз погледнах кралският замък, царуващ над града, увенчаващ останките на древния, отдавна затихнал вулкан. Ама че късмет — вече за втори път съм в Единбург, а не мога да разгледам главната му забележителност…
— И какво сте приготвили този път? — попитах аз.
Някаква мисъл се мяркаше в края на съзнанието ми, драскаше като Котката на Шрьодингер. Нещо много важно…
— Колкото и да е смешно, приготвил съм още един артефакт на Мерлин. — каза Едгар. Той вече се беше оправил от моя не джентълменски удар. — Така наречения Сън на Мерлин.
— Е да, да, той е бил малко еднообразен в названията. — кимнах аз. — Сън?
— Просто сън. — Едгар разпери ръце. — Арина се разстрои заради многото жертви миналия път. Сега всичко ще е… културно.
— А ето го и първият пламък на културата. — казах аз, гледайки димящото пред нас такси. Явно шофьорът беше заспал по време на завой, автомобилът се е качил на тротоара и се е врязал в старинната сграда. Най-ужасно беше не димът изпод капака и не застиналото тяло в колата. Тротоарите бяха осеяни с неподвижните тела на граждани и туристи — и едно младо момиче, което явно е започвало да пада, беше блъснато от решетката на радиатора към стената, а после притиснато от старомодното черно такси. Сигурно умираше. Единственото хубаво нещо беше, че умираше в съня си.
Това не беше хуманният Морфей, който учат в Нощния Патрул, и който дава на хората няколко секунди преди съня. Сънят на Мерлин действаше мигновено. Локализацията му беше учудващо равномерна, аз виждах границата, където свършваше действието на артефакта. Двама възрастни, вървящи напред, паднаха, потопени в сън. А изостаналото на няколко крачки дете на седем-осем години не заспа и сега с плач буташе неподвижните си родители. Нямаше кой да му помогне — онези, които не попадаха в зоната на съня, се разбягваха със завидна бързина. Тях можех да ги разбера, отстрани това изглеждаше като действието на някой извънредно отровен газ. И все пак гледката на това плачещо дете, което се опитваше да вдигне спящите си родители, беше почти толкова трагична, както и гледката на убитото момиче.
Със застинал поглед Едгар изпрати димящото такси, покрай което минахме. Това беше добър момент за бягство… ако смятах да бягам.