В следващият миг мъжът закрещя и аз също предпочетох да се обърна.
— Крайно гнусен тип. — каза Едгар. — Не блъфираше, макар че момичето му е родна дъщеря. Но затова пък получихме необходимата ни кръв без убийство на невинни, което толкова огорчава Арина.
— Ти с нищо не си по-добър от него. — отговорих аз.
— Аз и не претендирам. — сви рамене Едгар. — Да тръгваме. Не ни е за пръв път да влизаме заедно в Сумрака, нали?
Той дори ме хвана за ръката. Не протестирах. Намерих сянката си на пода — и прекрачих в нея. През удара на ледения вятър, в замръзналото пространство на Сумрака…
Първи слой.
Не се бавихме — продължихме нататък. Втори слой. Пространството наоколо кипеше — или възбудено от живата кръв, или от пробитото тук някога от Мерлин мироздание.
Едгар и Арина продължаваха да са до мен. Съсредоточени, напрегнати. А след миг се появи и Генадий, облизващ окървавените си устни. На втория слой едва го познах — от толкова чудовищна злоба и безумие беше обезобразено лицето на Саушкин-старши.
Трети слой. Тук още бушуваха остатъци от вихъра на Сила, която доскоро преграждаше пътя надолу. Едгар започна да се озърта и каза:
— Някой върви след нас… знакът сработи.
— Успешно ли? — От устата на Арина излетя облаче пара.
— Не знам. Продължаваме надолу!
Четвъртия слой ни посрещна с розово небе и цветен пясък. Аз изтръгнах ръката си от хватката на Едгар и казах:
— Нали се разбрахме! Няма да се бия с голема!
— Никой не те принуждава! — Едгар се озъби. — Не се бой, ще постоиш отстрани. Напред!
Именно тук смятах да организирам спор. Да спечеля време, да избягам, а ако успея — да остана, изпращайки „Последния Патрул“ на безсмислена схватка с чудовището.
Но сякаш ме тласкаше нещо. Сякаш тази мания, от която бяха обхванати Арина, Едгар и Генадий, обземаше и мен. Аз трябва да сляза на петия слой… трябва!
Поне да приспя бдителността им…
— Добре, но не смятам да рискувам заради вас! — извиках аз и под бдителния поглед на Едгар прекрачих на петия слой.
Те се появиха почти мигновено. Да, добре се бяха заредили. Само Генадий малко изостана, явно беше влязъл с втория опит.
А тук все пак беше доста по-приятно от горните нива на Сумрака! Прохладно, но вече без изсмукващият живот леден вятър. И пак — цветовете са почти истински…
Аз се огледах в търсене на голема. И го открих на около двеста метра от нас — от тревата стърчаха две змийски глави, въртящи се като перископи на подводница. Ето че и големът ни забеляза. Главите трепнаха и се проточиха нагоре. Дочу се съскане, много напомнящо на змийското, ако не идваше от такова разстояние…
След миг змията вече пълзеше към нас, като при това успяваше да държи над тревата и двете си глави.
— Глава и опашка. — замислено каза Арина. — Не знам, не знам… Едгар, пускай Конг.
Разбрах кого имаше предвид едва когато Едгар извади от джоба си малка нефритена статуетка — дългоръка маймуна с къси остри рогца, стърчащи от главата. Инквизиторът лъхна няколко пъти върху фигурката, после внимателно й развинти главата — отвътре фигурката се оказа куха — и внимателно остави всичко на тревата. Когато фигурката започна да изпуска зелен дим, превръщаш се в чудовище, едва успяхме да се отдръпнем.
Девът, който е преследвал Алишер в Самарканд, изобщо не приличаше на Кинг-Конг. Най-малкото не беше достатъчно висок — най-много три метра. Но озъбената паст, мускулестите лапи с остри нокти, твърдата козина в тъмнозелен цвят и горящите с тъпа злоба оранжеви очи впечатляваха повече, отколкото сантименталния гигант от филмите.
Освен това Кинг-Конг сигурно не е вонял толкова отвратително и рязко. Как може да вони голем, който не се състои от плът, дори не от глина, а от концентрирана Сила, прибрана в магически съд? Не знам. Може би това беше случаен страничен ефект, а може би — шега на създателя на дева.
— Иди и убий това! — извика Едгар, сочейки към змията. Конг изрева и с огромни скокове се понесе срещу змията. Тя, без изобщо да се изплаши от приближаването му, а сякаш даже се оживи при вида на достоен съперник, се плъзна срещу него. Земята се тресеше под краката ни, гръмогласния рев на маймуната и оглушителното съскане на змията се сливаха в един гърмящ звук.
Време е! Докато са заплеснати в очакване на схватката.
Аз се обърнах — и замръзнах. Зад гърба ми стоеше нисък брадат старец в бели дрехи. Той ту изглеждаше напълно реален — можеше да преброиш всеки косъм в сивата брада, да се вгледаш в умореното, покрито с бръчки лице; ту се превръщаше в размита бледа сянка, през която се виждаха тревата и небето.