Старецът бавно посочи ръка земята под краката си. Повтори жеста.
Иска да сляза на шестия слой ли?
Аз посочих с ръка надолу. Старецът кимна, на лицето му се изписа облекчение.
И започна да се топи във въздуха.
Нямаше време за колебание. Във всеки момент някой от „Последния Патрул“ може да се обърне и да разбере, че се готвя за бягство.
Силата е в мен! Аз мога да се потопя на шестия слой.
Моята сянка е в мен! Аз я виждам винаги.
Аз съм длъжен да направя това! Значи, ще го направя.
Обгърна ме леден вятър.
Вече прекрачвайки през бариерата, чух гласа на Арина:
— Ние действи…
Гласът затихна, скри се зад границата, отделяща шестия слой. Зад границата, пазещ света на отишлите си Различни.
— Благодаря ти, че дойде. — каза старецът. И се усмихна.
Преди да отговоря, се огледах.
Ден. Слънце и бели пухкави облаци в синьото небе. Зелена трева на поляната. Пеят птички в клоните.
Древен сив старец срещу мен. Дрехите му явно никога не са били бели — грубата сива тъкан изглеждаше белоснежна само на пръв поглед. Освен това беше бос… само че в това нямаше никаква пасторална умилителност, никаква близост към природата. Просто бос човек, който не смята за нужно да губи време за изработка на обувки.
— Приветствам те, Велики. — казах аз, свеждайки глава. — Чест е за мен… да видя Великият Мерлин.
Старецът с любопитство се вглеждаше в лицето ми. Така, сякаш не ме виждаше за пръв път, но едва сега е получил възможност да ме разгледа както трябва.
— Чест? Добре ли познаваш живота ми, Светъл?
— Някои неща. — Аз свих рамене. — Знам за кораба с децата.
— И все пак „чест“?
— Струва ми се, че вече си се разплатил за много неща. Освен това, за милиона хора ти си мъдър защитник на доброто и справедливостта. Това също значи нещо.
— Те бяха само девет… — измърмори Мерлин. — Легенди… те винаги преувеличават. И доброто, и лошото…
— Но ги е имало.
— Имаше ги. — съгласи се Мерлин. — Защо мислиш, че съм се разплатил? Нима не ти харесва раят, който чака Различните след смъртта им?
Вместо да отговоря се наведох и откъснах една тревичка. Пъхнах я в устата си и я прехапах. Тревният сок беше горчив… само че малко недостатъчно горчив. Аз примижах и погледнах към слънцето. Слънцето сияеше в небето, но светлината му не заслепяваше. Плеснах с ръце — звукът беше леко приглушен. Поех дъх с пълни гърди — въздухът беше свеж… и все пак нещо в него не достигаше. Оставаше лек дъх на застояло като в изоставената квартира на Саушкин…
— Тук всичко е малко неистинско. — казах аз. — Не достига живот.
— Юнак. — кимна Мерлин. — Много Различни не го забелязват веднага. Много живеят тук с години, столетия… преди да разберат как са ги излъгали.
— Не може ли да се свикне? — попитах аз.
Мерлин се усмихна.
— Не. С това не можеш да свикнеш.
— Помниш ли вица за фалшивите играчки за елха, Антоне? — попитаха иззад гърба ми. Аз се обърнах.
Тигърчето стоеше на пет крачки от мен.
Те бяха много. Много от тези, които стояха и слушаха разговора ми с Мерлин. Игор Теплов и Алиса Донникова — те бяха един до друг, те се държаха за ръце, но по лицата им нямаше щастие. Момичето-върколак Галя наведе очи. Мурат от самаркандския Патрул смутено ми помаха с ръка. Тъмният, убит някога от мен, хвърлен от кулата „Останкино“, ме гледаше без злоба и раздразнение.
Те бяха твърде много. Дърветата пречеха да видя колко са всички. Но ако я нямаше гората, биха се прострели до самия хоризонт. Напред бяха пуснали онези, които познавах.
— Помня, Тигърче. — казах аз.
Вече не чувствах нито страх, нито злоба. Само печал — тиха и уморена.
— На пръв поглед са като истинските. — каза Тигърчето и се усмихна. — Само че не носят никаква радост…
— Добре изглеждаш. — измърморих аз, само за да кажа нещо.
Тигърчето замислено огледа наметката си от тигрова кожа. Кимна:
— Постарах се. За срещата.
— Здрасти, Игор! — казах аз. — Здрасти, Алиса!
Те кимнаха. После Алиса каза:
— А ти си юнак. Силен си. Само не се възгордявай, Светъл! На теб ти помагаше самият Мерлин.55
Аз погледнах към стареца.
— Понякога. — деликатно каза Мерлин. — Е… край онази ваша чудна кула. И когато се биеше с върколаците в гората… И малко…
Вече не го слушах. Оглеждах се в търсене на онзи, чийто думи бяха най-важни за мен.
Костя бутна Различния, зад чийто гръб стоеше, и излезе пред мен. Всъщност, от всички присъстващи той изглеждаше едновременно и най-добре, и най-нелепо — по него имаше парчета от космически скафандър, някога бял, а сега почернял и изгорен на няколко места.
55
Коментар на преводача: Интересно, ако развъплътените Различни наистина живеят почти пълноценно на шестия слой, защо ревъплъщаването на Алиса за процеса в Прага (третата част на „Дневен патрул“) я върна към момента на смъртта й (удавянето)?