Най-добре е да се приближаваш към митническия пункт на Различните в Сумрака, за да не нервираш хората. На него е поставено просто заклинание, Кръгът на Невнимание, и хората много се стараят да не го виждат. Но мен, разговарящият с празно място, могат и да забележат.
Затова се приближих в Сумрака, а едва тогава, вече под защитата на заклинанието, излязох в реалния свят.
Митничарите бяха двама — Светъл и Тъмен. Точно както трябва.
Според мен, контролът над Различните при преминаване на границата не е много смислена дейност. Вампирите и върколаците са длъжни да се регистрират в местното отделение на Патрула, ако ще остават през нощта в града. Това се мотивира с факта, че нисшите Тъмни твърде често се поддават на животинската си страна. Това си е така, но всеки маг, без значение Тъмен или Светъл, може да натвори такива неща, че вампирът ще се скрие в ковчега си от ужас. Е добре, все едно, да предположим, че има такава традиция и никой не иска да я отменя… независимо от протестите на вампирите и върколаците. Но какъв е смисъла да контролираш движението на Различните от една държава в друга? Това има смисъл при хората — незаконна емиграция, контрабанда, наркотици… шпиони, в края на краищата. Макар че вече половин век шпионите не минават граничните полоси, привързвайки към краката си еленови копита, и не скачат през нощта с парашут на вражеска територия. Уважаващият себе си шпионин долита със самолета и се настанява в хубав хотел. А що се отнася до Различните — няма никакви ограничения за емиграцията, а дори и слабият маг без проблем ще си осигури гражданство във всяка държава. Тогава защо е нужен този нелеп пункт?
Сигурно заради Инквизицията. Формално погледнато, митническите пунктове са на местните Патрули, Нощния и Дневния. Но всеки ден едно допълнително копие на доклада отива в Инквизицията. И там може би го изучават по-внимателно.
Правят изводи.
— Добра нощ. Казвам се Антон Городецки. — казах аз, спирайки пред пункта. Не използваме документи, поне това е добре. Непрекъснато пълзят слухове, че или ще ни поставят магически знак, както сега на вампирите, или в обикновените паспорти ще слагат невидим за хората печат.
Но засега минаваме и без бюрокрация.
— Светъл. — утвърдително каза Тъмният маг. Слаб маг, не повече от шесто ниво. И много слаб физически: тесни рамене, кльощав, нисък, блед, с редки светли коси.
— Светъл. — казах аз.
Моят събрат от лондонския Нощен Патрул се оказа жизнерадостен тлъст негър. Единствената прилика с партньора му — също млад и също не много силен, седмо-шесто ниво.
— Привет, братко! — радостно каза той. — Антон Городецки? Служиш ли?
— Нощен Патрул, Русия, Москва.
— Ниво?
Аз изведнъж съобразих, че те не могат да прочетат аурата ми. Ако бях до четвърто или пето ниво, биха я прочели. Но нагоре всичко за тях се слива в непрекъснато светене.
— Висше.
Тъмният леко се изпъна. Те, разбира се, са егоисти и индивидуалисти. Но затова пък се прекланят пред висшестоящите.
Светлият опули очи и каза:
— О! Висш! За дълго ли?
— Само минавам. За Единбург. Отлитам след три часа.
— На почивка? Или по работа?
— Командировка. — отговорих аз, без да уточнявам.
Светлите, разбира се, са либерални и демократични. Но затова пък уважават Висшите.
— Там ли влязохте в Сумрака? — Тъмният кимна към човешката митница.
— Да. Ще се появя ли на охранителните камери?
Тъмният поклати глава:
— Не, контролираме всичко тук. Но в града трябва да бъдете по-внимателен. Камерите са много. Твърде много. Периодично хората забелязват как изчезваме и се налага да заличаваме следите.
— Дори от аерогарата няма да изляза.
— В Единбург също има камери. — намеси се Светлият. — По-малко, но все пак… имате ли адреса на единбургския Патрул?
Той не уточни, че става дума за Нощния Патрул. И така е ясно.
— Имам го. — казах аз.
— Един мой добър приятел има малък семеен хотел в Единбург. — пак се намеси Тъмния. — Вече повече от двеста години. Точно до замъка, на „Кралска миля“. Ако не ви притеснява това, че е вампир…
Ама какво става, само вампири наоколо!
— …то ето ви визитка. Много хубав хотел. Дружелюбен към Различните.
— Нямам никакви предубеждения към вампирите. — уверих го аз, вземайки картонения правоъгълник. — Сред приятелите ми има вампири.
И един приятел-вампир изпратих на смърт…
— В сектор „В“ има хубав ресторант. — пак се намеси Светлия.
Те толкова искрено се стараеха да ми помогнат, че не знаех как да премина през този кордон от дружелюбие и доброжелателност. За щастие се приземи някакъв самолет и зад мен се появиха още няколко Различни. Усмихвайки се непрекъснато, за което мимическата мускулатура на руснаците е лошо пригодена, аз тръгнах да си търся куфара.