— Здрасти, съседе. — каза той.
— Здрасти, Костя. — отвърнах аз. — Аз… отдавна исках да ти кажа. Прости ми.
Той се намръщи:
— Стига с тези светли маниери… какво има да се прощава… Честно се бихме, честно ме победи. Всичко е наред. Трябваше да се досетя, че не поставяш Щита от страх…
— Все едно. — казах аз. — Нали знаеш, ненавиждам работата си. Станах винтче… част от машина, която не знае пощада!
— А как може другояче с нас? — Костя изведнъж се усмихна. — Стига вече… Ти… такова… прости на татко. Ако можеш. Той не беше такъв.
Аз кимнах:
— Ще се постарая. Ще опитам.
— Кажи му, че го чакаме с мама. — Костя се поколеба и добави твърдо: — Тук.
— Ще му кажа. — обещах аз, търсейки с поглед Полина.
Костя изведнъж направи крачка напред, неловко ми стисна ръката — и отстъпи.
И за този незначителен миг, докато дланите ни се докосваха, аз почувствах как хладната му ръка стана топла, кожата блесна в розов цвят, а в очите му се появи блясък. Костя стоеше, олюлявайки се, и гледаше дланта си.
А моята длан изгаряше от леден студ…
Редицата Различни трепна. Те бавно, несъзнателно тръгнаха към мен. И в очите им имаше алчност и завист — у всички, дори у Тигърчето, дори у Игор, дори у Мурат…
— Стойте! — извика Мерлин. Скочи и застана между мен и отишлите си Различни, вдигайки високо ръце. Забелязах, че старателно ме избягва, за да не ме докосне. — Стойте, безумци! Минута живот… не е това, което искаме, не е това, което чакахме!
Те спряха. Спогледаха се смутено и отстъпиха. Но в очите им продължаваше да свети гладно пламъче.
— Тръгвай си, Антоне. — каза Мерлин. — Вече разбра всичко и знаеш какво трябва да направиш. Тръгвай!
— Не мога да мина, там е „Последният Патрул“. — казах аз. — Освен ако твоят голем не ги спре…
Мерлин погледна някъде през мен. И въздъхна:
— Големът е мъртъв. И двата голема са мъртви. Жалко… понякога излизах на петия слой да си поиграя със змията. Но и тя тъгуваше.
— Можете ли да ме изпратите? — попитах аз.
Мерлин поклати глава:
— Малко от нас са способни да излязат дори на петия слой. А до първия могат да достигнат само единици, но там сме безпомощни.
— Не мога да мина покрай тях. — казах аз. — А директно… на седмия слой също няма да мога.
Ние се усмихнахме един на друг.
— Ще ти помогнат. — каза Мерлин. — Само че направи всичко както трябва, моля те.
Аз кимнах.
Не знаех дали ще се получи. Мога само да се постарая.
В следващият миг въздухът до мен завибрира, сякаш нещо, кипящо от излишък на Сила, пронизваше Сумрака. Какви слоеве… какви разстояния… какво значеха тези неща пред тази звъняща от осъзнаването си Сила?
Надечка стъпи на тревата. Размаха ръце, не успя да запази равновесие и се пльосна по дупе, гледайки към мен.
— Ставай! — строго казах аз. — Влажно е.
Надя скочи, изтупа велурения комбинезон и забърбори:
— Мама ме научи да влизам в сянката! Това първо! А там маймуната и змията се биха и се победиха взаимно. Това второ! Двама чичковци и една лелка гледат змията и ругаят с много лоши думи! Това трето! И мама нареди веднага да те прибера за вечеря! Това е четвърто!
Тя се запъна, откривайки около себе си цяла тълпа. Смути се, наведе очи и с глас на вежливо момиченце измърмори:
— Здравейте…
— Здравей. — Мерлин приклекна пред нея. — Ти ли си Надежда?
— Да. — гордо каза Надя.
— Радвам се, че се срещнахме. — каза Мерлин. — Отведи татко в къщи. Само че не веднага в къщи, а първо назад, при хората. А после в къщи.
— Назад — това е напред? — уточни Надя.
— Точно така.
— Ти приличаш на вълшебника от филмчето. — подозрително каза Надя. За всеки случай се присламчи към мен и ме хвана за ръката, което явно й придаде увереност.
— Аз бях вълшебник. — призна Мерлин.
— Добър или лош?
— Всякакъв. — Той тъжно се усмихна. — Върви, Надежда.
Предпазливо поглеждайки към Мерлин, Надя ме попита:
— Тръгваме ли, татко?
— Тръгваме. — казах аз.
Обърнах се и кимнах на Различните, които мълчаливо гледаха след нас. С тъга и очакване. Първо вдигна ръка за сбогом Тигърчето. После Алиса. И ето че всички махаха след нас… сбогувайки се завинаги.
И когато дъщеря ми, току-що инициираната Абсолютна Вълшебница, направи крачка напред, аз прекрачих след нея. Държейки я за ръката, за да не се загубя в бушуващият вихър от Сила, завършващ своя кръг и връщащ се в нашият свят.
Защото Сумракът, разбира се, е безкраен, както е безкраен всеки пръстен.