Защото топлината на човешката любов и студът на човешката ненавист, бягът на зверовете и полетът на птиците, трептенето на крилата на пеперудите и растежа на пробиващото земята зърно не изчезват безследно. Защото вселенският поток жива Сила, от който алчно откъсват парченца паразитите като синия мъх и Различните, не изчезва безследно, а се връща в чакащият възраждане свят.
Защото всички ние живеем на седмия слой на Сумрака.
ЕПИЛОГ
— Колко! Е красиво! Тук! — възкликна Надя.
Аз я вдигнах на ръце. Стояхме на павираният мост в Единбург, обкръжени от стотици и хиляди спящи хора. Сирените виеха все по-близо и по-близо — времето на Различните свършваше.
— Да. — съгласих се аз. — Тук всичко е истинско.
— Само че всички спят. — тъжно отбеляза Надя. — Като в приказката за спящата принцеса. Може би трябва да ги събудим?
Тя може… Та тя сега може всичко — ако се научи.
— А не се ли умори? — попитах аз. Краката ми се подгъваха и леко ми се виеше свят.
— От какво? — учуди се Надя.
— След малко. — казах аз. — След малко ще събудим всички… които успеем. Сега татко трябва да направи нещо важно. Ще ми помогнеш ли?
— Как?
— Просто ме дръж за ръката. — казах аз. Затворих очи. Разперих ръце. Затаих дъх.
Трябва да почувствам този град. Камъните и стените, които помнят Мерлин и Артур. Хората може и да забравят, но камъните помнят. И древната крепост, застинала като венец над града, помни и чака.
Защо понякога сме толкова глупави? Защо очакваме, че магията ще е скрита в нещо, което можеш да вземеш в ръка, когато тя може да е навсякъде около нас?
Разбира се, Великият Мерлин не е скрил своето най-голямо творение в Сумрака, не е разчитал на силата на голема, но не е разчитал и на защитата на сандъците. Хиляда и петстотин години е стояла на скалата тази древна крепост, тя е била отбранявана и завземана, била е рушена и достроявана, в нея са пазили своите съкровища гордите шотландски крале — но там, в основата на основите, положени от Мерлин, изпъстрените с руни камъни чакаха своят час.
Трябва само да се протегна към тях. Да ги докосна, да ги почувствам…
— Светъл! — изреваха зад гърба ми. Аз се обърнах, излизайки от транса.
Едгар и Арина стояха неподвижно и ме гледаха — и аз с учудване разбрах, че погледите им са пълни със страх. А Генадий тичаше. Тичаше и крещеше. Нима си мисли, че силата на магията зависи от силата на вика? Генадий се придвижваше с огромни подскоци, преобразявайки се в движение, все повече и повече губейки приликата си с човек. Зъбите му растяха, кожата се умъртвяваше, косата му се превръщаше в снопчета сиви капещи косми.
Аз вдигнах ръка, събирайки Сила за Сив Молебен.
Но в този момент Надя пристъпи напред и извика в лицето на вампира:
— Не крещи на татко!
Генадий се олюля. Това, което го удари, беше по-силно от ненавистта. Но той вече не можеше да спре, той продължаваше да тича, сякаш срещу ураган. И рухна в краката ни. Надя изписка и се скри зад мен.
Аз клекнах. Погледнах Генадий в очите. И казах.
— Костя и Полина те чакат. Те помолиха да идеш. Веднага. Докато още има време.
Безумието мигновено напусна погледа му. Саушкин ме погледна и попита:
— Те не могат ли?
— Те не могат да дойдат. И никога не биха могли. Но аз ще направя онова, за което ме помолиха. Върви, докато още има време.
— Помогни ми, Антоне. — каза той с почти нормален глас.
— Надя, обърни се! — наредих аз.
— Не гледам, не гледам! — замърмори дъщеря ми, обръщайки се, и за по-сигурно — закривайки очи с дланите си.
Аз вдигнах ръка — Генадий следеше движенията ми като омагьосан. И Сивият молебен изпрати вампира на шестият слой на Сумрака.
Надигнах се и погледнах към Едгар и Арина. Те не гледаха мен или Генадий, те гледаха само към Надя.
— Нулева. — каза Арина с възхищение. — Абсолютната вълшебница…
— Пет минути няма да ми е до вас. — казах им аз. — А после…
— Имаме Минойска Сфера. — умолително каза Едгар. — Може ли?
— Ще ви търсят. — казах аз. — И аз ще ви търся, имайте го предвид. Но сега имате пет минути. Само защото те ме помолиха да простя.
— Какво искаш да направиш? — попита Арина.
— Това, за което мечтаеха отишлите си. Да им дам смърт. Защото възраждането е невъзможно без смърт.
Едгар присви очи. Отвори чантичката, окачена на кръста му. Извади оттам малко костено топче и го подаде на Арина. Тя мълчаливо го взе.
— Помогни и на мен, Светли. — каза Едгар. — Какво ти коства?
— Ти си в защитни амулети като новогодишна елха с гирлянди. Как да ти помогна?
— Аз ще му помогна. — внезапно каза Арина. — А ти не се разсейвай. Върши си работата.