Не разбрах какво точно направи. Уж само трепна с устни. Едгар се усмихна, за миг лицето му стана красиво и почти младо. После краката му се подкосиха и той рухна на моста.
— А ти не възнамеряваш да се развъплъщаваш. — отбелязах аз. — Каква Светла си?
— Е, нали целта е постигната. — каза Арина. — Отишлите си ще получат това, към което са се стремили!
Аз поклатих глава. Погледнах към замъка и отново затворих очи.
— Връщам ти телефона… — каза Арина. — Не ми трябва чужд.
Зад гърба ми глухо изщрака Минойската Сфера, отваряйки за Арина портал, който не може да се проследи. Ох, странна Тъмна беше тя и странна Светла се получи от нея…
И изведнъж чух музика — слаба, тиха. Арина беше включила вграденият в телефона плейър. Случайно? Или демонстрирайки, че разбира от техника повече, отколкото си мислех?
Какво пък, това вече е щастие — когато успееш да излезеш от нигредо. Независимо дали си Тъмен или Светъл, все пак имаш шанс да продължиш пътя си. Само през нигредото, разпада и разложението, можеш да се движиш напред. Към синтеза. Към съзиданието на новото. Към албедо.
Древните камъни на върха чакаха.
Аз посегнах към тях. Нямаше нужда от заклинания, думи, ритуали. Трябваше само да знаеш къде да посегнеш и какво да поискаш.
Мерлин винаги си оставяше резервен изход. Даже приготвяйки се за рая на Различните, той е предполагал, че откраднатия рай може да се окаже ад.
„Пусни ги. — помолих аз, без да знам кого. — Пусни ги, моля те. Те твориха зло, което беше зло, и добро, което се превръщаше в зло. Но нали всичко си има своя край и своята прошка. Пусни ги…“
Крепостта над града сякаш въздъхна. Кръжащите в небето птици започнаха да се снижават. Мътната мъгла във въздуха започна да се разсейва. Последният лъч на залязващото слънце докосна града — обещание да се върне с изгрева.
И аз почувствах как се свиха и трепнаха всички слоеве на мирозданието. Видях — почти наяве — как се рушат каменните идоли на платото на демоните в Узбекистан. Как се разтварят в Сумрака отишлите там след развъплъщението си Различни — с облекчение и плаха надежда.
Стана по-леко да се диша.
— Татко, вече може ли да гледам? — попита Надя. — Поне с едно оченце?
— Може. — отвърнах аз. Седнах, краката вече изобщо не ме държаха. — Сега татко малко ще си почине и ще се приберем в къщи… нали ще ме отведеш по краткия път?
— Ще те отведа. — съгласи се Надя.
— Не, знаеш ли, не трябва по краткия път. — внезапно се поправих аз. — Нещо не харесвам преките пътища. Хайде да полетим със самолет, а?
— Ура! — извика Надя. — Със самолет! А ще се върнем ли пак тук?
Аз я гледах и се усмихвах. Може би ще успея да я науча да се пази от прости решения и кратки пътища?
— Непременно. — казах аз. — Нима си помисли, че това беше последният патрул?
Ноември 2005 г.
56
Нигредо (лат. Nigredo) — буквално „чернота“ — алхимичен термин, означаващ пълно разлагане; черен образен мир. Според wikipedia „Това е свят, в който е тъмно, мрачно, страшно, отвратително, унило и тъжно. Потапяйки се в него, ние се озоваваме на самото дъно, в преизподнята, лишени от собственото «аз» и хвърлени на произвола на съдбата. Бъдещето изглежда смътно и унило, без надежда за избавление от празнотата и самотата. В бездънната пропаст на нигредо единствената реалност за човека става смъртта.“ Пряката му противоположност, белият свят, се нарича „албедо“. Бел.прев.
57
Пикник, „Нигредо“. Оригинал:
Бел.прев.