После вниманието ми беше привлечен от калиграфски текст в рамка на стената. Вече забелязах една такава рамка долу и една на стълбите — да не би из целия хотел да ги има? Приближих се и с удивление прочетох:
— Ама че кучи син! — казах аз. Почти с възхищение. Дори хората, отсядащи в хотела, не биха заподозрели нищо!
Без съмнение, Брус имаше същото чувство за хумор като вампира, изсмукал жертвата си в атракциона „Замъка на вампирите“. Прекрасен кандидат за ролята на убиец.
Само че има един проблем — след такъв удар, какъвто получи, Брус просто не можеше да лъже.
ТРЕТА ГЛАВА
Туристите са най-ужасната порода хора. Понякога имам смътното подозрение, че всеки народ изпраща зад граница най-неприятните си представители — най-шумните, най-невъзпитаните, най-небрежните. Но сигурно нещата са по-прости. Сигурно в главата на всеки човек сработва таен превключвател „работа-почивка“ и изключва осемдесет процента от мозъка.
Впрочем, и останалите двайсет са повече от достатъчни за почивка.
Аз вървях сред тълпата, която бавно се придвижваше към замъка на хълма. Не, не възнамерявах да изучавам суровата обител на гордите шотландски крале. Просто исках да почувствам атмосферата на града.
Атмосферата ми хареса. Както във всяко туристическо място, веселието беше отчасти изкуствено, понякога — предизвикано от алкохола. И все пак хората наоколо се радваха на живота, усмихваха се и за кратко забравяха тегобите си.
Автомобили почти нямаше, повечето бяха таксита. Хората се придвижваха пеша — потоците, вървящи към замъка и обратно, се смесваха, завъртаха се около играещите посред улицата артисти, тънки ручейчета се вливаха в пъбовете, изтичаха през вратите на магазините. Безкрайна човешка река.
Прекрасно място за Светъл Различен. Макар и уморително.
Свивайки в пресечката, аз бавно се спуснах надолу, към оврага, разделящ града на нова и стара част. Тук също имаше и пъбове, и лавки за сувенири. Но туристите бяха по-малко, ритъмът на карнавала затихна. Проверих картата — това беше по-лесно, отколкото да използвам магия — и тръгнах към моста над широкия овраг, който някога е бил езерото Лох-Нор. Сега езерото-овраг беше достигнало последния етап от еволюцията и се бе превърнало в парк, място за разходка на гражданите и онези туристи, на които са им омръзнали шума и суетата.
На моста отново беше пълно с туристи. Окупирали двуетажните екскурзионни автобуси, наблюдаваха уличните артисти, ядяха сладолед, замислено разглеждайки стария замък на хълма.
А на полянката играеха, размахвайки саби, казаци.
Покорявайки се на срамежливото любопитство, с което мотаещият се турист гледа работещите в чужбина сънародници, аз се приближих към тях.
Яркочервени ризи. Широки шалвари. Саби от титанова сплав — за да проблясват красиво при фехтовката и за да се размахват по-лесно. Застинали усмивки.
Четирима мъже танцуваха и приклякваха.
И разговаряха — макар и с украински акцент, но на чист руски език. Може даже да се каже — на таен език. В по-цензуриран вариант това би звучало така:
— Твойта мама! — процеждаше през зъби бодро подскачащият фалшив казак. — Мърдай, мършо! Дръж ритъма, капут спукан!
— Я върви на…! — без да престава да се усмихва, му отвръщаше втория — Не се мотай, махай с ръце, кинтите бягат!
— Таня, кучко! — подхващаше третия. — Излизай!
Момиче с рокля на цветя започна да танцува, давайки малка почивка на „казаците“. Но все пак успя да отвърне достойно:
— Козли такива, цялата подгизнах, а вие си чешете яйцата!
Започнах да се измъквам от жужащата с камери и щракащата с фотоапарати тълпа. До мен някакво момче отчетливо попита на руски своя спътник:
— Направо ужас… винаги ли псуват така, как мислиш?
Да, интересен въпрос. Винаги ли? Или само в чужбина? Всички? Или само нашите? С тази наивна и странна вяра, че никой извън Русия не знае руски?
По-добре да си мисля, че така си общуват всички улични артисти.
Автобуси.
Туристи.
Пъбове.
Магазини.
Обикаля мим, опипвайки несъществуващите стени — тъжен човек в невидим лабиринт.
Невъзмутим негър в килт свири на саксофон.
Разбирах защо не бързам към „Шотландските подземия“. Трябва да попия този град. Да го почувствам — с кожата, с тялото си… с кръвта във вените си.
Ще пообиколя с тълпата още малко. А после ще си купя билет и ще отида в стаята на страха.
Атракциона не работеше. На каменните опори на моста имаше огромна рекламна табела. Стилизираната като „вход в древно подземие“ двукрила врата беше отворена, но на нивото на гърдите беше опъната връвчица. На нея висеше табелка, която вежливо уведомяваше, че атракциона е закрит по технически причини.
8
Робърт Бърнс; съвсем приблизителен превод (по смисъл):
Бел.прев.