— Не ме убивайте, не съм виновен! — изтърси момчето. Сега кожата му беше по-бяла и от грима. — Товарищ! Спутник, водка, перестройка! Горбачов!
— Виж, за последната дума в Русия направо могат да те убият. — промърморих аз и бръкнах в джоба за цигарите.
Фразата се оказа много неподходяща. И движението не беше по-добро. Очите на момчето се подбелиха и той рухна на земята. Бутилката с минерална вода падна до него.
От чист инат все пак се справих и без магия. Помогнаха потупванията по бузите и глътка вода. А после — грижливо предложената цигара.
— Лесно ти е да се смееш. — мрачно каза момчето, когато двамата се разположихме на фалшивите кресла за измъчване. На седалката имаше дупка, в която заплашително се спотайваше кол на храпово колело. — Смешно ти е на теб…
— Не се смея. — казах аз.
— Смееш се, но наум. — Момчето дръпна жадно от цигарата. Протегна ми ръка: — Жан.
— Антон. А пък аз си помислих, че си шотландец.
Жан тръсна къдриците си с лека гордост.
— Не… французин. От Нант съм.
— Учиш ли тук?
— Заработвам малко.
— Слушай, а защо си облякъл този идиотски костюм? — попитах аз. — Нали няма посетители.
Жан се изчерви — бързо, както могат само рижите и албиносите.
— Шефът ме остави да дежуря днес, докато не отворят атракциона. Чакам… ако полицията поиска да провери още нещо. Но сам ми е неуютно. В костюма… ми е по-спокойно.
— Едва не се насрах. — оплаках се аз. Няма нищо по-хубаво за снемане на стрес от такива долнопробни приказки. — А ти от какво се изплаши?
Жан ме погледна накриво. Вдигна рамене:
— А откъде да знам? Тук убиха момчето. Сякаш ние сме виновни за нещо… но за какво? А той е руснак! Малко ли… всички знаят как свършва това… Започнахме да обсъждаме, първо на шега… После някак по-сериозно. Ами ако дойде бащата, брата или някой приятел… и започне да трепе всички.
— Ето какво било. — съобразих аз. — Е… мога да те уверя, че в Русия кръвното отмъщение не е много разпространено. Между другото, при шотландците също го има.
— Ами аз какво казвам? — непоследователно се съгласи Жан. — Истинско варварство. Диващина! Двайсет и първи век, цивилизован свят…
— И прерязано гърло. — продължих аз. — Какво все пак стана с Виктор?
Момчето отново ме погледна накриво. Дръпна от цигарата си и поклати глава:
— Струва ми се, че лъжеш. Не си приятел на Виктор. Ти си от руското КГБ. Изпратили са те да разследваш убийството. Нали?
Този май наистина е прекалил с гледането на екшъни. Досмеша ме.
— Нали разбираш, Жан, — полугласно казах аз, — че нямам право да отговоря на въпроса ти.
Французина закима сериозно. После грижливо изгаси цигарата на пода.
— Да тръгваме, руснако. Ще ти покажа мястото. Само че повече не пуши, че наоколо всичко е от парцали и картон — ще пламне като барут!
Той бутна вратата и тя, разбира се, се отвори леко. Жан я огледа замислено и сви рамене. Минахме през още няколко стаи.
— Ето го проклетият вампирски замък. — мрачно каза Жан. Опипа стената, щракна ключа — и светлината стана доста по-силна.
Да, тук тъмнината е по-подходяща. Без нея атракциона изглеждаше просто нелепо. „Кървавата река“, по която трябваше да се плува към вампирите, представляваше дълъг метален жлеб, широк около три метра. Жлебът беше запълнен с вода.
Плитко.
Горе-долу до коленете.
Металната баржа, разбира се, не плаваше по водата. Бутнах я с крак и разбрах, че лодката стои на дъното на някакви колела. Под водата се виждаше и металното въже, което дърпаше лодката от единия „пристан“ до другия. Общата дължина на жлеба не беше повече от петнайсет метра. В средата на пътя желязното корито се скриваше в стая, оградена с тежки завеси (сега отдръпнати). Под тавана на стаята се виждаше внушително голям вентилатор. На едната стена беше грубо нарисуван мрачен замък, стоящ на скала.
Минах по носа на баржата и надникнах в тъмната стая. Да, много идиотско място за да се простиш с живота си. Така… след пет дни следите може да са изчезнали, но все пак ще опитам.
Погледът през Сумрака не помогна. Открих слаби следи на Различни — Светли и Тъмни, но това бяха експертите на Патрулите, разследващи мястото. Нямаше никакви признаци за „вампирска пътечка“. Но еманациите на смъртта се усещаха. И доста явно — сякаш не бяха минали пет дни, а най-много час-два. Ох, лошо е умирало момчето…
— А кой озвучава? — попитах аз. — Сигурно се чуват разни „ох“ и „ах“, страшен вой? Не може да возите туристите в тишина?
— Запис. — тъжно каза Жан. — Ето там има високоговорители, там също…