И все пак на Лера й стана тягостно. Беше я срам заради този страх, но й беше тягостно. Те седяха на последната скамейка, до тях нямаше никой, пред тях стенеха и хихикаха преструващите се на вампири актьори, зад тях…
Зад тях нямаше никой.
Но на нея непрекъснато й се струваше, че там има някой.
— Витя, страх ме е. — каза Лера и го хвана за ръката.
— Глупачето ми… — прошепна на ухото й Виктор. — Само не плачи, става ли?
— Добре. — съгласи се Лера.
— Ха-ха-ха! Наоколо са злите вампири! — подражавайки на интонацията на актьорите, каза Виктор. — Усещам как се прокрадват към мен!
Лера затвори очи и се вкопчи още по-силно в ръката му. Момчета! Всички те са момчета, дори да побелеят от старост! Защо му трябва да я плаши така?
— Ох! — съвсем спонтанно възкликна Виктор. И каза: — Някой… някой ме хапе по шията…
— Глупак! — сопна се Лера, без да отваря очи.
— Лерка, някой ми пие кръвта… — тъжно и обречено каза Виктор. — А мен дори не ме е страх… сякаш сънувам…
Вентилаторите духаха студен въздух, водата се плискаше зад борда, виеха диви гласове. Даже замириса на нещо, приличащо на кръв. Виктор безволно отпусна ръка. Лера се ядоса и болезнено го ощипа по ръката, но Виктор дори не трепна.
— Страх ме е, гадняр такъв! — почти изкрещя Лера.
Виктор не отвърна нищо, само леко се облегна на нея. Страхът й намаля.
— Аз лично ще ти прегриза гърлото! — закани се Лера. Виктор сигурно се смути. Мълчеше. Неочаквано за себе си Лера добави: — И ще ти изпия кръвта. Разбра ли? Веднага… след сватбата.
Тя за пръв път произнасяше тази дума в негово присъствие. И замря, очаквайки реакцията на Виктор. Не може един ерген да не реагира на думата „сватба“! Или ще се изплаши, или ще се зарадва.
Виктор явно беше задрямал на рамото й.
— Изплаших ли те? — попита Лера. Нервно се изсмя. Отвори очи. Но наоколо все още беше тъмно, макар че воят вече утихваше. — Добре… няма да хапя. И сватба няма да има!
Виктор мълчеше.
Заскърца механизъм, желязната лодка преплува още пет метра по тясната бетонна канавка. Светна приглушена светлина. Бърборещите деца се изсипаха на брега. Едно три-четири годишно момиченце се държеше с едната ръка за майка си, палецът на другата ръка беше в устата й, и непрекъснато се обръщаше, без да откъсва поглед от Лера. Какво ли й е толкова интересно? Девойка, говореща на непознат език? Не, не може да бъде, та те са в Европа…
Лера въздъхна и погледна към Виктор.
Той наистина спеше! Очите му бяха затворени, а на устните му беше застинала усмивка.
— Ти какво? — Лера побутна лекичко Виктор и той започна бавно да пада, направо с главата към железният борд. Лера извика и успя да хване Виктор (какво става, защо прави така, защо е толкова вял и безволев?) и да го положи на дървената скамейка. Заради вика й мигновено се появи още един служител — с черен плащ, изкуствени вампирски зъби, боядисани в черно и червено бузи — и ловко скочи в лодката.
— Случило ли се е нещо с приятеля ви, мис? — Момчето беше съвсем младо, може би връстник на Лера.
— Да… не… не знам! — тя погледна служителя в очите, но и той беше разстроен. — Помогнете ми! Трябва да го извадим от лодката!
— Може би сърцето? — младежът се наведе, опита се да хване Виктор за раменете — и отдръпна ръцете си, сякаш се опари. — Какво е това? Що за глупави шеги? Светлина! Трябва ми светлина!
Той непрекъснато тръскаше ръцете си, от които падаха тежки тъмни капки. А Лера, вцепенена, гледаше неподвижното тяло на Виктор. Появи се светлина — ярка, бяла, изяждаща сенките, превръщаща страшният атракцион в декори на жалък фарс.
Впрочем, фарсът свърши заедно с атракциона. На шията на Виктор зееха две отворени рани с раздрани краища. От раните слабо, точно като последните капки кетчуп от преобърната бутилка, течеше кръв. Редките, излизащи на тласъци капки, изглеждаха още по-страшни заради дълбочината на раните. Точно над артерията… сякаш две остриета… или два остри зъба…
И тогава Лера закрещя. Тънко и страшно, затваряйки очи, махайки с ръце във въздуха пред себе си, сякаш бе малко момиченце, пред очите на което самосвал е размазал по асфалта любимото й котенце.
В края на краищата във всяка жена, дори и най-възрастната, живее едно малко изплашено момиченце.
ПЪРВА ГЛАВА
— Как успях да направя това? — попита Хесер. — И защо ти не успя да го направиш?