— И никой не наглежда туристите? — попитах аз. — Ами ако на някой му стане лошо?
— Наглеждаме ги. — неохотно призна Жан. — Виждате ли там, отляво, дупката в стената? Там задължително има някой и наблюдава.
— В тъмното?
— С прибор за нощно виждане… — Жан се смути. — Обикновена камера с режим за нощни снимки. Стоиш и гледаш екрана…
— Аха… — кимнах аз. — И какво видя, когато убиваха Виктор?
Дали се беше поуспокоил, или беше се примирил, но не отрече нищо. Само попита:
— Защо решихте, че съм бил аз?
— Защото си в костюм на вампир. Ами ако някой от посетителите също снима с камера с нощен режим? За това е и гримът, нали? Мисля че всеки от вас си има някаква роля, значи по време на представлението си носил този костюм и си бил наблизо.
Жан кимна:
— Да, така е. Бях там. Само че нищо не видях, вярвайте ми. Всички седяха спокойно. Никой не нападаше, никой не се приближаваше.
Не му обясних, че гладният вампир (а той трябва да бъде много гладен, за да ловува толкова нагло) не може да бъде заснет на нощен режим — такива снимки се правят с инфрачервени лъчи. А гладният вампир не е по-топъл от околната среда. Може би ще има леки следи по лентата…
— Записвахте ли?
— Не, разбира се. Защо да хабим лентата?
Клекнах и потопих ръка във водата. Водата беше хладна и застояла. Явно никой не си беше направил труда да я смени… впрочем, ако разследването не е приключило, тогава ясно…
— Видяхте ли нещо? — с любопитство попита Жан.
Не отговорих. Гледах към водата през спуснатите си клепачи. Гледах със сумрачния поглед, който прониква през реалността в същината на нещата.
Жлебът беше пълен с мътни кристали. По кристалите имаше кървавочервени жилки. На дъното на жлеба се въртеше оранжева утайка.
Във водата имаше човешка кръв.
Много кръв.
Около четири литра.
Ето значи откъде са тези силни еманации на смъртта. Кръвта помни най-много от всичко на света.
Ако в полицията са се сетили да направят добър анализ на водата, са разбрали, че цялата кръв на Виктор е изсипана в канавката. Че никакви вампири не са замесени в престъплението.
Впрочем, полицията не е търсила вампири. Сигурно и анализ са направили. А ако не са, то просто защото не са се съмнявали в резултата. По гърлото — храс, кръвта зад борда — бълбук… Само на Различен може да хрумне идиотската мисъл да търси вампир в атракциона!
— Кутийката просто се отваряла. — измърморих аз докато се надигах. — Мамка му…
Да, жестоко убийство. И на убиеца е присъщ доста черен хумор. Само че това вече не е наша работа. Нека полицията в Единбург да води своето разследване.
Тогава защо са убили момчето? Уви, глупав въпрос. За смъртта съществуват доста повече причини, отколкото за живота. Момчето е младо, горещи се. Бащата — бизнесмен и политик. Може да е пострадал по собствена вина, заради делата на баща си и изобщо без причина.
Да, Хесер и Завулон се изложиха едновременно. Видяха опасност там, където я няма и никога не я е имало.
— Благодаря за помощта. — казах аз на Жан. — Аз ще тръгвам.
— Все пак си руски полицай. — с удовлетворение каза Жан. — Забеляза ли нещо?
Усмихвайки се многозначително, аз поклатих глава.
Жан въздъхна:
— Ще те изпратя, Антоне.
Близо до „Подземията“ имаше симпатичен пъб с името „Дърдавец9 и флагче“. Три малки залички с общи части, тъмни стени и таван, стари лампи, бирени халби, картини. Бар-стойка с десетина крана и цяла батарея бутилки — само уискито беше поне петдесет вида. Тук имаше всичко, което може да ти хрумне при думата „шотландски пъб“, за радост на многоезичните туристи.
Спомних си думите на Семьон и си поръчах хагис и супата на деня. Взех от барманката — масивна, с ръце, напомпани от непрекъснатата работа с бирените кранове, — халба „Гинес“. Отидох в далечната зала — най-малката, където имаше свободна маса. До мен обядваха група японци. През още една маса, до прозореца, пиеше бира мустакат, пълен, възрастен господин, явно местен. Видът му беше унил, като на московчанин, който по погрешка се е озовал на Червения площад. Отнякъде се дочуваше музика, за щастие — тиха и мелодична.
Супата се оказа обикновен бульон с яйце и сухари, хагиса — просто шотландския вариант на телешки салам. Но аз изядох и супата, и хагиса, и полагащите се към него пържени картофки, след което счетох туристическата програма за изпълнена.
Най-много ми хареса бирата. Допих си халбата и позвъних в къщи. Поговорих малко със Светлана и й съобщих, че няма да се задържам много — всичко се разреши много бързо.
Преди да позвъня на началника на единбургския Нощен Патрул, си взех още една халба бира. Намерих в телефонния списък номера на Фома Лермонт и го набрах.