— Слушам ви. — вежливо ми отговориха след две позвънявания. И интересно — отговориха ми на руски.
— Добър ден, Томас. — казах аз, решавайки все пак да не използвам руското име Фома. — Казвам се Антон Городецки и съм ваш колега от Москва. Хесер ме помоли да ви предам много поздрави.
Всичко това ужасно приличаше на лоша шпионска история. Дори се намръщих.
— Здравейте, Антоне. — непринудено ми отвърнаха. — Тъкмо очаквах вашето позвъняване. Как мина пътуването?
— Прекрасно. Настаних се в симпатично хотелче, малко тъмничко, но затова пък е в центъра. Разходих се из града и малко под града. — Вече бях набрал инерция. Оказа се доста забавно да говориш с езопов език. — Може ли да се срещнем?
— Разбира се, Антоне. Сега ще дойда при вас. — обеща събеседникът ми. — Макар че… може би вие ще се преместите при мен? Мястото ми е доста уютно.
Вдигнах глава и погледнах възрастния господин, седящ до прозореца. Високо чело, гъсти вежди, остра брадичка, умни иронични очи. Господинът прибра мобилния телефон в джоба си и с жест посочи към свободният стол.
Да, имаха много общо с Хесер. Не във външния вид, разбира се, а в маниера на общуване. Сигурно Томас Лермонт се справя със самозабравилите се подчинени не по-зле от Борис Игнатиевич.
Взех си халбата и се преместих на масата на ръководителя на единбургския Нощен Патрул.
— Наричай ме Фома. — първи заговори той. — Ще ми е приятно да си спомня за Хесер.
— Отдавна ли се познавате?
— Отдавна. Хесер има и по-стари приятели, аз — не… Много съм чувал за тебе, Антоне.
Замълчах. Нямаше какво да отговоря, до вчера не бях чувал за ръководителя на единбургския Нощен Патрул.
— Говорил си с Брус. Как ти се стори нашия Господар на вампирите?
Позабавих се с отговора, формулирайки своите впечатления:
— Зъл, нещастен, ироничен. Но те всички са зли, нещастни и иронични. Разбира се, не е убивал Виктор.
— Ти си го притиснал. — не попита, а констатира Фома.
— Да. Така се получи. Той не знае нищо.
— Не се оправдавай. — Лермонт отпи от бирата си. — Получи се много удачно. Самолюбието ще го накара да мълчи, а ние получихме информация… Добре, какво видя в „Шотландските подземия“?
— Страшилка за деца. Атракциона е затворен, но успях да поговоря с един от актьорите. И да огледам местопроизшествието.
— Е? — оживи се Лермонт. — И какво разбра, Антоне?
Годините общуване с Хесер не бяха минали напразно. Сега моментално усещах кога властната началническа ръка възнамерява да бутне в калта самодоволният млад маг.
— Тази „Кървава ръка“, където са заклали Виктор… — Погледнах към невъзмутимия Лермонт. Коригирах се: — Където са убили Виктор. Във водата има кръв. Много човешка кръв. Изглежда, че не вампир е източил кръвта на момчето. Срязали са му артерията и са го държали, докато кръвта се е изливала в канавката. Но трябва да се направи анализ на водата. Може да привлечем и полицията, да направят ДНК-анализ…
— Ох, тази ваша вяра в технологиите. — Фома се намръщи. — В канавката е кръвта на Виктор. Проверихме още първият ден. Най-елементарна магия за подобие, достатъчно е пето ниво на Силата.
Но аз не възнамерявах да се предавам. Общуването с Хесер ме е научило и на изкуството да се измъквам.
— За нас не е интересно, но трябва да подскажем тази идея на полицията. Нека и те да разберат, че кръвта е изсипана в канавката. Това ще им помогне в разследването, а едновременно с това ще пресече всички слухове за вампири.
— Нашата полиция е много добра. — спокойно каза Фома. — Те също са проверили всичко и водят разследване. А пресичането на глупави слухове не е в тяхната компетенция. Кого го интересуват глупавите „жълти“ вестници…
Аз се ободрих. Каквото и да говорим, аз бързо и точно проведох правилното разследване.
— Предполагам, че нашето вмешателство вече не е необходимо. — казах аз. — Убийството е зло, но нека хората сами се борят със своето зло. Наистина, жалко за момчето…
Фома кимна и отпи още бира. После каза:
— Жалко за момчето, да… Антоне, а какво да правим с ухапването?
— Какво ухапване?
Фома леко се наведе през масата и каза шепнешком:
— На шията на Виктор няма рана, Антоне. Това са следи от вампирски зъби, без никакво съмнение. Лошо, нали?
Почувствах как ушите ми пламнаха. Попитах глупаво:
— Сигурно ли е?
— Напълно. Е, откъде убиецът ще знае устройството и функциите на вампирският зъб с такава точност? Латералните жлебове, каналите на Дракула, винтовото усукване при проникване…
Вече гореше цялото ми лице. Сякаш наяве видях класната стая, в която някога се учих, Полина Василевна с показалката и големият гумен макет на масата: нещо остро, усукано, завито като тирбушон, с бяла пластмасова табелка, на която с черни букви пишеше: „Десен очен (работен) зъб на вампир. Макет. Мащаб 25:1“. Някога макетът се движеше, при натискане на бутон се удължаваше и започваше да се върти. Но моторчето бе изгоряло отдавна, никой не си направи труда да го поправи и зъбът бе застинал завинаги между маскировъчно и работно положение.