Тя отново започна да описва лодката и неудобното спускане към нея, когато вдигнах ръка.
— Стоп, Лера. В този огледален лабиринт… казахте, че това е било най-интересното. И в него ли не стана нищо интересно?
Не знам защо попитах това. Може би защото си мислех за Егор. Или отново си спомних старата лъжлива легенда за вампирите, които не се отразяват в огледалата.
— В огледалната зала… — Лера се намръщи. — А! Имаше. Витя махаше с ръка на някой. Сякаш е видял познат. После каза, че му се е сторило.
— А вие, Лера? Видяхте ли някой познат?
Тя поклати глава.
— Не. Там всичко е огледално. Направо можеш да се загубиш сред толкова лица… хора. Това ме дразнеше… опитвах се да не се заглеждам.
— Поне да предположите… кого е видял?
— Това важно ли е? — сериозно попита Лера.
— Да. — без колебание отвърнах аз.
Това беше много важно. Това беше ясна следа. Ако в „Подземията“ е имало вампир, който е отклонявал погледите на околните, в огледалната стая можеше да бъде видян. И Виктор не само го е видял, а и го е познал.
Какво е било толкова опасно в това разпознаване? Е, влязъл е човека в „Подземията“, и какво от това? Защо вампирът се е паникьосал и е убил нищо не подозиращият студент?
Не знам. Все още не знам.
— Според мен на Виктор му се стори, че е видял познат… и не тукашен. — каза Лера, след като помисли. — Защото доста се учуди. Ако беше видял някой от университета, би му махнал и би му извикал „Здравей“. А той махаше с ръка, но не викаше. Нали знаете, когато не си сигурен дали си срещнал някой познат, или си се припознал. И после, когато не намери никой, той дори се разстрои. И каза, че това са глупости. Е… сякаш убеждаваше себе си, че това не може да бъде. Антоне, Виктор убиеца ли е видял?
— Боя се, че да. — кимнах аз. — Може би именно затова са го убили. Благодаря ви. Много ми помогнахте.
— Да разкажа ли това на полицията? — попита Лера.
Аз помислих и свих рамене:
— Защо не? Но ако може, не споменавайте за мен, става ли? Но това, което си спомнихте, може да разкажете.
— Ще ми кажете ли, ако намерите убиеца?
— Непременно.
— Лъжете. — Лера поклати глава. — Лъжете… нищо няма да кажете.
— Ще ви изпратя картичка. — казах аз след кратка пауза. — С изглед към Единбург. Ако получите картичката, значи Виктор е отмъстен.
Тя кимна. И въпросът й ме завари вече на вратата:
— Антоне, ако аз… какво да правя с детето?
— Това вие ще решите. Разберете, че никой никога нищо не решава вместо вас. Нито президента, нито началника, нито добрият вълшебник.
— Аз съм на деветнайсет. — тихо каза Лера. — Обичах Виктор. Но него вече го няма. На двайсет години с дете и без мъж…
— Вие решавате. Но все пак не пийте повече. — помолих я аз.
И затворих вратата след себе си.
Настъпи вечер, а зад гърба си вече имах безсънна нощ, поделена между аерогарите и самолетите. Отново пих кафе, поглеждайки със съжаление към бирените кранове; в момента ми стигаше четвъртинка, за да падна под масата. Обадих се на Хесер и накратко му разказах всичко, което разбрах през деня.
— Да търсим вампир сред московското обкръжение на Виктор. — замислено каза Хесер. — Благодаря ти, Антоне, но московските му контакти вече са проверени… Добре, ще потърсим по-внимателно. Ще се разровим чак до детската градина. Какво смяташ да правиш?
— Да се наспя. — казах аз.
— Някакви предварителни изводи?
— Тук се заформя нещо, Хесер. Не знам какво точно, но нещо голямо.
— Трябва ли ти помощ?
Тъкмо възнамерявах да откажа — и си спомних за Семьон.
— Борис Игнатиевич, ако Семьон не е твърде зает…
— Домъчняло му е за Шотландия? — изсумтя Хесер. — Добре, ще го изпратя. Ако не се мотае, на сутринта ще се срещнете. Почивай.
Не му казах нищо за Егор. Прибрах телефона, поглеждайки мимоходомом към индикатора на батерията. Виж ти, батерията е съвсем пълна. В Москва телефонът ми капва за ден, дори и да не говоря много. В чужбина работи по цяла седмица. Клетките ли са по-нагъсто или какво?
А сега още една работа. Неприятна.
Извадих фигурата на вълка и я поставих на масата.
Връзка, съвет, защита?
Притворих очи, стискайки фигурата в ръката. Мислено повиках: „Завулон!“.
Тишина. Никакъв отговор. Може би не работи по този начин?
„Завулон!“.
Стори ли ми се, или почувствах върху себе си нечий поглед?
Доколкото си спомням, Завулон никога не отговаряше веднага. Дори когато го викаше любовницата му.
„Завулон!“
„Какво крещиш, Городецки?“
Отворих очи. До мен, разбира се, нямаше никой.