„Трябва ми съвет, Тъмен“.
„Питай“.
Добре, че при такъв разговор почти не се предават емоции. Завулон сигурно се хили. Светъл е потърсил помощ от него!
„Завулон, когато огледалният маг пристигна при вас — вие викахте ли го?“
„Огледалото? Виталий Рогоза?“
„Да“.
Пауза. Не, той знае какво да отговори. Просто решава дали да каже истината или да излъже.
„Огледалото не може да се призове, Светъл. Тях ги поражда Сумрака“.
„Тогава какво трябва да стане, за да се появи огледален маг?“
„Значителен превес на едната Сила над другата. И при това — рязък превес, получен твърде бързо. Огледалото дойде, защото Хесер твърде бързо вдигаше нивото на Светлана, отново вкара в игра Олга и… и пренаписа съдбата на бъдещата ти дъщеря, правейки я Най-Великата от Великите“.
„Може ли да се предвиди кой ще стане следващият огледален маг?“
„Може. Това е Различен, чийто изначална Сила е минимална. Той не трябва да бъде иницииран. Той трябва да не харесва както Светлината, така и Тъмнината. Или обратно, да обича и Светлината, и Тъмнината. И човек, и Различен, стоящ по средата, не правещ разлика между силите на Светлината и Тъмнината. Такива има, макар и рядко. В Москва са двама — бащата на Виктор и… твоят малък приятел Егор. Впрочем, той вече порасна, нали?“
„Защо Рогоза пристигна от Украйна?“
„Защото не ние решаваме кой да стане Огледало. Имах надежди за неговото пристигане, но никой не знае нищо предварително. Огледалният маг може да пристигне, а може и да не пристигне. Той може да се появи веднага, а може и да пътува към мястото, където се е нарушило равновесието, с дни, или дори с месеци. Удовлетворих ли любопитството ти?“
„Да“.
„Тогава очаквам ответна любезност. Кой е убил Виктор? И какво общо имат огледалните магове?“
„Информацията няма да ви хареса, Завулон. Смятам, че Виктор е убит с цел да се дискредитира шотландския Нощен Патрул. Атракциона е техен. А що се отнася до Огледалото… боя се, че ситуацията тук може да се дестабилизира. Дотолкова, че да пристигне огледален маг. В Единбург има ли кандидати за тази роля?“
Той повярва. Струва ми се, че повярва. Отговори замислено:
„Не знам. Никога не съм се интересувал“.
„Тогава това е всичко. Ако разберете нещо, бъдете така добри да ме информирате“.
Не изчаках ответната насмешка — отворих длан и прекъснах връзката. Фигурката блестеше от пот и така изглеждаше почти жива.
Край, време е за хотела. В уютния лукс за Светли, в царството на бяло-розово-бежовото, към дантелените завески и копринени чаршафи.
Призивно зазвъня телефона.
— Да? — аз притиснах слушалката към ухото, улових погледа на келнера и прекарах пръст по отворената си длан — сякаш пишех нещо. Келнерът измъчено се усмихна, гледайки единствената чашка пред мен и надраска на хартията „2“.
— Ентъни, приятелю. — каза Лермонт. И това „Ентъни“ веднага ми подсказа — до него има някой, който не трябва да знае, че съм руснак. — Когато напускаше „Подземията“, как се чувстваше моят сътрудник?
— Нормално.
— Той е убит, Ентъни. Можеш ли да дойдеш?
Аз изсъсках нещо нецензурно, изгребвайки дребни пари от джоба си. Така… замъкът е там, оврагът и мостът са там…
— Ако хвана веднага такси, ще пристигна до пет минути.
— Побързай. — нареди Лермонт.
Веднага намерих свободно такси — не се наложи да прибягвам до магия, за да освобождавам някое. Всъщност в Единбург беше много добре с такситата. Седнах, извадих цигара и запуших. Шофьорът ме погледна с леко неодобрение, но нищо не каза. Аз отворих докрай прозореца от моята страна. Наистина, ако седнат след мен непушачи…
Но ми се пушеше.
Идиот. Какъв съм идиот! Разтревожих се за Егор, погрижих се за Валерия… А да помисля с главата си, която е предназначена именно за това — не можах. Посещението ми в „Подземията“ е било забелязано и някой се е разтревожил. А горкият Жан, нервният френски студент, вече никога няма да се върне в своя Нант…
Аз съм виновен.
Ама и Лермонт си го бива! Затворил атракциона и оставил един човек да дежури. Не Различен, не боен маг, способен да даде отпор на вампир, — а изплашено хлапе с грим и карнавален костюм.
Представих си рижото момче с бледо, но вече не от грим, а от загуба на кръв лице, лежащо сред инструментите за мъчения. „Сам ми е неуютно“. И започнах отчаяно, макар и полугласно, да псувам.
Глупак съм, глупак…
Лермонт ме чакаше пред входа на „Подземията“. Беше толкова мрачен и зъл, колкото може да бъде един Светъл.
— Да тръгваме. — Без да се оглежда, той тръгна напред. Бързо минахме през празните стаи и излязохме до „Кървавата река“. Пак ли тук?